Дино Будзати - Големият портрет

После там в дъното, на север, облаците се скупчиха, преливайки се в гигантски виолетови фигури. И когато на север нямаше вече място, започнаха да се спускат надолу. От Вал Тексеруда продължаваха да прииждат нови облаци, докато се образува висок и еднообразен сив потон. Под него облаците продължаваха да се движат. Сега над Вале Феличе се е спуснала нощ, вали дъжд и вятърът от време на време свири жаловито.

Съпругата на Ендриаде както винаги при промяна на времето има мигрена, взела е две хапчета и вече е в леглото. В своята вила Измани проучва докладите и плановете, които му е дал Стробеле, защото още не е много наясно и бърза да се ориентира. Стробеле и жена му разговарят възбудено и пушат. Капитан Вестро, който досега не се е появявал, вероятно играе на карти с хората от малкия вътрешен гарнизон, разположен в един по-отдалечен каземат. Всички те не знаят нищо, не подозират какво се е случило днес. Само Олга Стробеле от време на време потръпва, като си спомни за случилото се тази сутрин. Разказа го на мъжа си, но той не й повярва и започна да се смее. Олга обаче скри от него какво е почувствувала в последния момент, когато разбра, че Номер Едно не беше мъж, и изпита отвращение, след което веднага побягна да се облече; премълча това пред мъжа си, но не от свян, напротив, тя с удоволствие би обсъждала надълго и нашироко въпроса, но знае много добре, че в тези неща той е абсолютен невежа, а освен това страда от пуританска превзета нравственост (и може би тъкмо затова тя с готовност се беше омъжила за него: много я изкушаваше мисълта да го поквари малко). Дори и Олга, която се бе оказала толкова близо до окончателното разкриване на голямата тайна, не знае какво всъщност се беше случило.

То започна към обед. Във всички приемателни апаратури настъпи внезапна промяна на напрежението. Манунта, който беше в контролната зала, веднага забеляза това. В този момент Номер Едно привършваше едно сложно математическо изчисление. Без видими причини — по уредите всичко изглеждаше нормално — изчислението прекъсна. Дали не беше общо спадане на напрежението? После от техническа гледна точка работата продължи нормално. Но…

Но не е вече както тази сутрин или както вчера. Някаква сянка се е спуснала там, където всичко беше щастливо. Не сянка, хвърлена от идващите от юг облаци, а сянка, идваща откъм долината, откъм казематите, откъм безкрайните циментови постройки, откъм земята. Сянката пълзи, набъбва като квас, зловещ и невидим, стеле се безучастно в падини и по чукари, а също и в сърцето и дома на човека. Какво се е прекършило? Каква отрова е проникнала в създанието? Всичко в секретната цитадела стои непокътнато. Вътре в нея механизмите продължават да работят съобразно заложената програма. Антените, малки и големи, вибрират в съответствие със сетивните функции и се полюшват тъкмо толкова, колкото трябва. Привидно всичко е в ред. И все пак къде изчезна веселият ромон на живот и радостно очакване? Онзи неопределим резонанс, който караше хората да забравят, че имат тяло и да изпитват онова прекрасно чувство на лекота? Дори и на един трезвен мъж като Стробеле му се струваше, че изживява някакъв роман. Нито неизтощимата сила на морето, нито непроходимите дебри на горите, нито неподвижността на дивите планини можеха да събудят в душата толкова чувства, едновременно нежни, силни и съдбовни.

Скъпият глас сякаш се е прекършил, появява се и изчезва, разпада се, препъва се, заплита се, съпротивява се, вече не е дишане, а задъхване, хриптене, хленчене, отчаяние и ридание. Като малко момиченце, загубило се в есенна привечер в гората. Като любима, изоставена в студена мансарда. Като дърво, прекършено от вятъра. Като затворник. Като човек, внезапно сразен от спомените за слънце и младост, който знае, че ще умре.

Създанието, Номер Едно, Лаура, жената, родена отново от науката и от любовта, лежеше студена там, в долината; бяха я предоставили на нейното съвършенство и не можеха вече да се намесват. Беше получила живот, разум, сетива, енергия, свобода, трябваше да се справя сама. Но към 17 и 30 часа беше започнало да вали и докато падаше вечерта, все по-мрачни облаци се събираха на север в тъмни завеси.

Професор Измани е потънал в своите занимания. Стробеле и жена му безуспешно се прегръщат в тъмнината, в казармата капитан Вестро, тържествуващ, хвърля на масата печелившата карта. Елиза Измани скришом си облича шлифера, излиза от къщи, отива да търси Манунта, който живее в долната вила. Среща го на прага в момента, когато излиза, също разтревожен.