Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

— Аха! Хванали сте го! Прекрасно! Това доказва всичките ми твърдения! Този човек се опита да избяга от справедливо наказание! Той е убиец!

— Ще видим — отвърна Джейкъб. — Единственото, което доказва този случай, е, че Ларок е уплашен. Когато изпадне в паника, дори гражданинът може да стане агресивен. Интересува ме обаче къде си е мислил, че отива. Навън няма нищо друго, освен взривена скала! Може би не е зле да пратите няколко души да обиколят района около базата.

Кеплър се засмя.

— Според мен не е отивал никъде. Условниците никога не знаят къде отиват. Те действат инстинктивно. Просто искат да се измъкнат от затвореното пространство като всяко преследвано животно.

Лицето на Ларок остана безизразно. Ала Джейкъб усети, че ръката му се напрегна, когато стана дума за претърсване на повърхността, а щом Кеплър отхвърли идеята, французинът видимо се успокои.

— Значи се отказвате от предположението за гражданско убийство — каза на директора Джейкъб, когато се запътиха към асансьорите. Кеплър вървеше бавно.

— С какъв мотив? Бедният Джеф не би убил и муха! Едно свястно богобоязливо шимпанзе! Освен това в Системата от десет години не е извършвано убийство от гражданин! Това престъпление скоро ще стане рядко като златен метеорит!

Джейкъб се съмняваше. Статистиката по-скоро говореше за полицейските методи, отколкото за каквото и да е друго. Ала той не отговори нищо.

Кеплър размени няколко реплики по вградения в стената до асансьорите интерком. Почти незабавно се появиха още няколко души и поеха Ларок от Джейкъб.

— Между другото, намерихте ли камерата? — попита директорът.

Джейкъб си помисли дали да не я скрие и по-късно да се престори, че я открива.

— Ma camera a votre oncle! — извика Ларок и се пресегна към задния джоб на Джейкъб. Хората от базата го дръпнаха назад. Друг се приближи и протегна ръка. Джейкъб неохотно му подаде камерата.

— Какво каза той? — попита Кеплър. — На какъв език говореше?

Джейкъб сви рамене. Асансьорът дойде и отвътре излязоха още хора, сред които Мартин и Десилва.

— Просто изруга — отвърна той. — Струва ми се, че не одобрява родителите ви.

Кеплър високо се засмя.

Комуникационният купол приличаше на балон, залепнал в катран. Повърхността на Меркурий около полусферата от стъкло и стазаполе излъчваше мътно сияние. Течният вид на отразената слънчева светлина усилваше усещането на Джейкъб, че е в кристална топка, затънала в кал, неспособна да избяга в чистотата на космоса.

Самите скали в близката далечина също изглеждаха странни. При тази топлина и под постоянната бомбардировка на частици от слънчевия вятър се образуваха необикновени минерали. Без да знае точно защо, окото се дивеше на праха и особените кристални форми. Имаше и локви. Човек се опитваше да не мисли за тях.

И още нещо на хоризонта привличаше вниманието.

Слънцето. Мощните екрани не пропускаха голяма част от светлината му. Ала белезникаво-жълтото кълбо приличаше на златно глухарче, толкова близо, че сякаш можеш да го докоснеш, нажежена до бяло монета. Тъмните слънчеви петна се стичаха на групи и се разгръщаха от екватора на север, юг и изток. Повърхността притежаваше странна загладеност, която погледът сякаш никога не можеше да фокусира.

Джейкъб се взираше право в слънцето и изпитваше особена дистанцираност. Светлината окъпваше онези, които стояха в купола. Лъчите като че ли галеха челото на Джейкъб.

Сякаш беше някакъв древен гущер, търсещ нещо повече от топлина, той разгалваше всяка част от своята същност пред Господаря на космоса и под тези огньове усещаше непреодолима потребност да отиде там.

Изпитваше тревожна увереност. В онази пещ живееше нещо. Нещо ужасно старо, ужасно далечно.

Джейкъб проточи шия и погледна нагоре към огромния пилон в центъра на купола, който стърчеше от стазаполето.

На върха му бяха мазерите и лазерът, които поддържаха връзката между базата „Хермес“ и Земята, а чрез мрежа от синхронни сателити, орбитиращи на петнайсет милиона километра над повърхността, следваха слънчевите кораби във въртопите на Хелиос.

Мазерният лъч вече действаше. Ретинните отпечатъци политаха със скоростта на светлината към компютрите на родната планета. Човек се изкушаваше да си представи, че пътува, яхнал такъв лъч до Земята, към сините небеса и води.

Ретинният четец представляваше малко устройство, монтирано към лазерната оптика на компютърна система, предназначена за връзка с Библиотеката — нещо като голям окуляр, към който човек прилепваше бузата и челото си.