Дейвид Брин - Практически ефект

Лекцията беше ужасно скучна.

Надутият сивокос директор на Сахарския Технологичен Институт кръстосваше пред катедрата на потъналата в мрак аудитория, вперил замислен поглед в тавана и скръстил ръце на гърба, опявайки монотонно за неща, които очевидно съвсем не бяха от неговата компетентност.

Така поне смяташе Денис Нюел, който се измъчваше в оковите на принудителното мълчание, седнал на един от последните редове.

Навремето Марсел Фластер е бил един от блестящите умове на модерната физика. Но това трябва да е било много отдавна; далеч преди който и да е от присъстващите тук по-млади учени да е мечтаел за научна кариера. Денис се питаше коя е причината един, някога брилянтен изследовател да се превърне в толкова досаден и неприятен бюрократ. Дори се закле, че по-скоро би скочил от върха на планината Фейнман, отколкото да позволи същата участ да сполети и него.

А импозантният глас продължаваше да нарежда:

— И така, стигнахме до неоспоримия факт, че с помощта на зеватрона съвсем скоро ще можем да пътешестваме из паралелните реалности, заобикаляйки доскоро непреодолимите бариери на пространството и времето…

Денис се опита за пореден път да стисне с невидим юмрук гърчещото се вътре в него лигаво тяло на махмурлука. Все още не можеше да разбере каква бе тая неистова сила, която го вдигна от леглото в понеделник сутринта и го докара тук, в аудиторията да слуша плесенясалите разсъждения на Марсел Фластер относно зеватроните. Но докато се бореше със себе си, изгуби равновесие, клепачите му се склопиха и тялото му се люшна встрани.

— Денис! — сръга го болезнено в ребрата Габриела Версаджо. — Бъди така добър да се изправиш и да слушаш внимателно!

Той се надигна припряно и премигна с лепкавите си клепачи. Сега вече си спомни коя бе силата.

Точно в седем сутринта Габи изрита вратата на стаята му, хвана го за ухото и го закара под душа, пренебрегвайки отчаяните му вопли за милост. След това му изви ръката и го държа под ледената струя, докато той не закрещя, че е напълно готов да тръгне за сутрешната лекция в Сахаратех.

Денис потърка дясната си ръка над лакътя. В някой от следващите дни, реши твърдо той, ще се промъкне в стаята й, когато отсъства, и ще изхвърли всички малки, гумени топки, които толкова обича да стиска, докато учи.

Тя го сръга отново.

— Ще застанеш ли на едно място? Подскачаш като слънчасала хлебарка! Да не искаш пак да ти покажат вратата когато започне експеримента със зеватрона?

Както винаги, ударът й попадна право в целта. Той поклати мълчаливо глава и направи опит да се концентрира върху лекцията.

Доктор Фластер приключи със скицата в холографския куб, мъждукащ над катедрата. Психофизикът пъхна светлинния маркер в джоба на сакото си и изтри по навик ръце в панталоните си, забравил, че тебеширът е отживелица вече от, има-няма, трийсет години.

— Ето това е зеватронът — произнесе гордо той.

Денис втренчи невярващ поглед в светещия чертеж.

— Ако това е зеватрон — произнесе шепнешком той, — тогава аз съм магаре на велосипед, Фластер е объркал полюсите и полето е разположено наопаки!

Червенината, която заля лицето на Габриела спокойно можеше да конкурира аления оттенък на косите й. Ноктите й се впиха яростно в бедрото му.

Денис потрепери, но съумя да запази невинно изражение, докато Фластер оглеждаше с късогледите си очи присъстващите. След миг директорът се покашля многозначително.

— Както и по-рано съм казвал, всички тела притежават център на своята маса. Центроидът на всеки предмет е неговата равновесна точка, мястото, където различни сили, ако ми позволите да се изразя образно, се срещат и играят… той е фокусът на неговата реалност .

— Ти, момчето ми — продължи директорът, сочейки Денис. — Би ли посочил къде е разположен твоят центроид?

— Хмм — Денис огледа залата с мътен поглед. Твърде късно осъзна, че е станал център на всеобщо внимание, а и след всички преживени терзания, част от мозъка му продължаваше да спи. — Опасявам се, че съм го забравил у дома, сър.