Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

Откриха, че сондите реагират по странен начин. Изгаряха.

По време на американското „Циганско лято“ нищо не се смяташе за невъзможно. Американците строяха в космоса градове — създаването на по-здрава сонда не можеше да е сериозно предизвикателство!

Бяха построени корпуси от материали, които можеха да издържат нечувано налягане и чиито повърхност отразяваха почти всичко. Магнитни полета отклоняваха рядката, но невероятно гореща плазма в короната и хромосферата. Мощни комуникационни лазери пронизваха слънчевата атмосфера с двупосочни потоци заповеди и данни.

И все пак роботизираните кораби изгаряха. Колкото и добри да бяха огледалата и изолациите, колкото и равномерно да разпределяха топлината суперпроводниците, законите на термодинамиката оставаха непоклатими. Топлината рано или късно се разпространяваше от участък с по-висока към такъв с по-ниска температура.

Астрофизиците спокойно можеха да се примирят и да продължат да изгарят сондите си в замяна на мимолетни проблясъци на информация, ако Тина Мърчант не им бе предложила друг начин.

— Защо не ги охлаждате? — попита тя. — Имате колкото искате енергия. Можете да пренасочвате топлината от една част на сондата към друга.

Колегите й отговориха, че при суперпроводниците изравняването на топлината не е проблем.

— Кой ви приказва за изравняване? — попита хубавицата от Кеймбридж. — Просто изсмучете цялата излишна топлина от тази част на кораба, в която са уредите, и я пренасочете в друга част.

— Тогава тази част ще изгори! — възрази една от колежките й.

— Да, но можем да се освобождаваме от топлината „верижно“ — отвърна друг, малко по-интелигентен инженер.

— Не, не, вие не разбирате. — Тройната Нобелова лауреатка отиде при черната дъска и начерта кръг, после вписа в него втори. — Ето! — Тя посочи вътрешната окръжност. — Изхвърляте топлината тук, докато за кратко стане по-горещо от плазмата извън кораба. После, преди да е причинила някакви щети, просто я изпомпвате в хромосферата.

— И как очаквате да направим това? — попита един прочут физик.

Тина Мърчант се усмихна, сякаш виждаше как й поднасят наградата за астронавтика.

— Имате бордови комуникационен лазер с температура милиони градуси! Използвайте го!

Така започна епохата на слънчевата батисфера. Балансирайки върху охлаждащите си лазери, леките сонди дни и седмици наред следяха едва забележимите промени в слънцето, които определяха времето на Земята.

Тази епоха свърши с Контакта. Но скоро се роди нов тип слънчев кораб.

Джейкъб се замисли за Тина Мърчант. Чудеше се дали великата жена е щяла да се гордее или само да се смути, ако можеше да стои на палубата на слънчев кораб и спокойно да пътува по време на най-страшните бури на тази гневна звезда. Навярно щеше да каже „Разбира се!“ Но откъде можеше да знае, че за тази цел към нейната наука е трябвало да се прибави и извънземната?

За Джейкъб подобна комбинация не вдъхваше увереност.

Той знаеше, естествено, че с този кораб са направени над двайсет успешни потапяния. Нямаше основание да смята, че това пътуване ще е опасно.

Освен че само преди три дни другият кораб, абсолютно същият като този, тайнствено беше изчезнал.

Сега корабът на Джеф сигурно представляваше облак от металокерамични частици и йонизирани газове, пръснати на площ от милиони кубични километри в слънчевия въртоп. Джейкъб се опита да си представи бурите в хромосферата така, както ги бе видял в последния миг от живота си шимският учен, незащитен от пространствено-времеви полета.

Той затвори очи и внимателно ги разтърка. Беше гледал слънцето почти без да мига.

Отпуснат на едно от наблюдателните кресла, Джейкъб виждаше почти цялото слънчево полукълбо. Половината небе беше изпълнено с бавно променящо се кълбо от червени, черни и бели багри. На водородната светлина всичко сияеше в тъмночервени нюанси — деликатната дъга на някаква изпъкналост, очертаваща се на фона на космоса, тъмните, извиващи се ивици на нишките и хлътналите възчерни слънчеви петна.

Топографията на слънцето имаше почти безгранично разнообразие. От проблясъци, прекалено бързи, за да може да ги следи човешко око, до бавно величествено въртене — накъдето и да погледнеше, Джейкъб виждаше само движение.

Макар че основните особености не се променяха бързо, той вече различаваше безброй по-малки движения. Най-бързо беше пулсирането на горите от високи тънки „спикули“ около краищата на петнистите клетки. Пулсирането продължаваше няколко секунди. Всяка спикула знаеше Джейкъб, обхващаше хиляди квадратни километри.