Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

Бубакуб лежеше по корем върху една възглавница близо до парапета. В ръцете си държеше електронна книга и унесено четеше извънземните знаци, които течаха по малкия екран. Когато се бе разнесъл гласът на Джефри, пилът беше вдигнал глава и загадъчно бе погледнал Пиер Ларок.

Очите на журналиста блестяха, докато записваше „историческия момент“. От време на време той тихо и възбудено казваше нещо в микрофона на стенокамерата.

— Три минути — дрезгаво обяви Десилва.

В продължение на шестдесет секунди не се случи нищо. После на екрана пак се появиха главните букви.

„ГОЛЕМИТЕ МОМЧЕТА ЗА ПРЪВ ПЪТ СЕ НАСОЧВАТ КЪМ МЕН! ИЛИ ПОНЕ ДВАМА ОТ ТЯХ. ТОКУ-ЩО ВКЛЮЧИХ КАМЕРИТЕ… ХЕЙ! УСЕЩАМ РАЗТЪРСВАНЕ! ВРЕМЕКОМПРЕСИЯТА Е ПОВРЕДЕНА!!!“

— Движа се бързо… — внезапно прозвуча дълбокият дрезгав глас. — Пак разтърсване! Падам! Извънземните! Те…

За миг се разнесе пращене, последвано от високо свистене, когато операторът увеличи звука. После нищо.

Дълго всички мълчаха. После един от операторите се изправи от пулта си.

— Експлозията е потвърдена — каза той. Десилва кимна.

— Благодаря. Подгответе обобщение на информацията за Земята.

Странно. Най-силното чувство, което изпитваше Джейкъб, беше болезнена гордост. Като представител на Центъра за ъплифтиране, той бе забелязал, че в последния момент от живота си Джефри се бе отказал от клавиатурата. Вместо да отстъпи пред страха, той беше направил горд и труден за него жест. Земянитът Джеф бе говорил на глас.

Джейкъб искаше да го каже на някого. Ако не друг, то поне Фейгин щеше да разбере. Той се запъти към канта, ала преди да стигне при него Пиер Ларок високо изсъска:

— Глупаци! — Журналистът със смаяно изражение се огледа наоколо. — И аз съм най-големият глупак! Трябваше да се досетя, че е опасно да пращаме само шимпанзе в слънцето!

Залата се смълча. Присъстващите изненадано гледаха Ларок, който разпери ръце.

— Не виждате ли? Всички ли сте слепи? Ако соларианите са нашите патрони, а в това не може да има съмнение, те явно са правили всичко възможно, за да ни избягват хилядолетия наред. И все пак някаква далечна обич към нас не им е позволявала да ни унищожат! Те са се опитвали да ви предупредят по начини, които е нямало как да разберете, но вие не сте ги послушали. Как тогава да реагират тези могъщи същества, щом им досажда клиентна раса, която те са изоставили? Какво очаквате да направят, когато им се натрапва някаква маймуна?

Неколцина от екипажа гневно скочиха на крака. Десилва трябваше да повиши глас, за да ги накара да се отдръпнат. Тя се обърна към Ларок с напълно овладяно лице.

— Господине, ако изложите интересната си хипотеза на хартия и без обиди, ние с удоволствие ще я обсъдим.

— Но…

— Толкова по този въпрос! По-късно ще имаме достатъчно време да дискутираме!

— Не, нямаме абсолютно никакво време.

Всички се обърнаха. На вратата в дъното на галерията стоеше д-р Мартин.

— Мисля, че е най-добре да обсъдим въпроса още сега — каза тя.

— Добре ли е доктор Кеплър? — попита Джейкъб. Психоложката кимна.

— Идвам направо от каютата му. Успях да го извадя от шока и сега той спи. Но преди да заспи настойчиво нареди веднага да направим още едно потапяне.

— Веднага ли? Защо? Не трябва ли да изчакаме, докато окончателно изясним какво се е случило с кораба на Джефри?

— Ние знаем какво се е случило с кораба на Джефри! — остро отвърна Мартин. — На влизане чух какво каза господин Ларок и изобщо не ми харесва начина, по който посрещнахте идеята му! Всички сте толкова тесногръди и самоуверени, че не можете да се вслушате в нещо ново!

— Искате да кажете, че според вас призраците наистина са наши патрони, така ли? — Десилва явно не можеше да повярва на ушите си.

— Може би да, може би не. Но останалата част от неговото обяснение е съвсем логична! В края на краищата, нима соларианите някога са правили нещо повече от това да ни заплашват? А сега изведнъж стават агресивни. Защо? Може би, защото не изпитват угризения да убият представител на толкова незрял вид, колкото е този на Джеф? — Тя тъжно поклати глава. — Знаете ли, съвсем скоро хората ще започнат да осъзнават към колко много неща трябва да се приспособим! Всяка дишаща кислород раса се подчинява на статусна система, строг ред, основан на старшинство, сила и патронаж. Мнозина от вас не харесват този порядък. Но такъв е светът! И ако неискаме да изчезнем като неевропейските раси през деветнайсети век, просто трябва да се научим как да се отнасяме с по-силните видове!