Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

Най-после заинтригуван, Джейкъб се поизправи на стола си.

— С други думи — заяви Кеплър, — това можеха да са единствено лазери.

— Понякога звездите естествено излъчват лазерна светлина — продължи ученият. — Но никой не беше наблюдавал такова нещо в нашето слънце, затова отидохме да проучим обектите. И открихме най-невероятната форма на живот, която може да си представи човек!

Той завъртя един от бутоните на показалката си и зрителното поле започна да се променя.

От първия ред на публиката се разнесе звън и Хелън Десилва извади мобилния си телефон.

В настъпилата тишина Джейкъб чу шепота й, докато комендантът на базата изстрелваше въпрос след въпрос.

Тя затвори и лицето й замръзна в маска на ледено самообладание. После се изправи и отиде при Кеплър, който нервно си играеше с показалката си. Десилва леко се наведе и зашепна в ухото му. Директорът затвори очи. Когато ги отвори, изражението му не издаваше абсолютно нищо.

Изведнъж всички в залата едновременно заговориха. Кула напусна мястото си на първия ред и отиде при Десилва. Джейкъб усети въздушната вълна, докато д-р Мартин подтичваше по пътеката към Кеплър.

Джейкъб стана и се обърна към Фейгин, който стоеше наблизо.

— Фейгин, отивам да видя какво става. Ще ме почакаш ли тук?

— Не е необходимо — напевно отвърна кантският философ.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух какво съобщиха по телефона на комендант човек Хелън Десилва, Приятелю-Джейкъб. Лоша новина.

„Естествено, че новината е лоша, проклет патладжан такъв!“ — извика наум Джейкъб.

— Най-искрено скърбя, Приятелю-Джейкъб. Изглежда, че кораба на учения-шимпанзе Джефри е бил унищожен в хромосферата на вашето слънце!

Огряна от охравата светлина на холорезервоара, д-р Мартин стоеше до Кеплър, повтаряше името му и махаше с ръка пред пустите му очи. Публиката се тълпеше на подиума и развълнувано приказваше. Извънземният Кула бе сам, гледаше Кеплър и голямата му кръгла глава леко се поклащаше над слабите му рамене.

Джейкъб се приближи до него.

— Кула… — Прингът сякаш не го чу. Огромните му очи бяха мътни и иззад дебелите му устни се носеше звук като от тракане на зъби.

Джейкъб намръщено погледна към мрачната червена светлина, която се изливаше от холорезервоара. Той отиде при вцепенения Кеплър и внимателно измъкна показалката от ръката му. Мартин, която напразно се мъчеше да привлече вниманието на директора, не го забеляза.

След няколко опита с бутоните Джейкъб успя да изключи холозаписа и лампите отново светнаха. На светло положението не изглеждаше толкова безнадеждно. Другите също трябва да го усетиха, защото глъчката постепенно стихна.

Десилва вдигна поглед от телефона, видя показалката в ръцете на Джейкъб и признателно му се усмихна. След това продължи да изстрелва въпроси към онзи, с когото разговаряше.

Дойде медицински екип. Под наблюдението на д-р Мартин санитарите внимателно настаниха Кеплър на носилка и го отнесоха навън.

Джейкъб отново се обърна към Кула. Фейгин беше успял да избута един от столовете зад представителя на Библиотеката и сега се опитваше да го накара да седне. Когато човекът се приближи, шумоленето на клони и високите мелодични звуци стихнаха.

— Той е добре, струва ми се — напевно се обади. — Кула е изключително емоционално същество и се боя, че много ще скърби за загубата на своя приятел Джефри. По-младите видове често реагират така към смъртта на някой, с когото са се сприятелили.

— Можем ли да направим нещо? Той чува ли ни? Очите на Кула блуждаеха в пространството. От друга страна, Джейкъб никога не бе успявал да прочете нещо в тях. Извънземният продължаваше да трака със зъби.

— Мисля, че ни чува — отвърна Фейгин.

Джейкъб хвана ръката на Кула. Тя беше тънка и мека. Като че ли нямаше никакви кости.

— Хайде, Кула — каза той. — Точно зад теб има стол. Ще се почувстваме много по-добре, ако седнеш.

Извънземният се опита да отговори. Огромните му устни се разтвориха и тракането рязко се усили. Цветът на очите му леко се промени и устните му пак се затвориха. Той треперливо кимна и седна. Огромната му глава бавно се наведе и се отпусна в тънките му длани.

Емоционален или не, имаше нещо извънредно странно в това един извънземен толкова силно да страда от смъртта на земянит — шимпанзе, който завинаги щеше да си остане съвсем различен от него, чак до фундаменталната си телесна химия, и чиито напомнящи на риби предци бяха плували в различни морета под различна звезда.