Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

Поради автоматизираното управление, телеметричната зала беше малка. Имаше само десетина пулта под голям екран. Поканените гости бяха настанени на подиум, ограден с парапет, откъдето наблюдаваха работата на операторите.

От време на време някой от персонала се навеждаше напред и се взираше в някаква подробност на екрана с напразната надежда да открие сигнали, че там долу все още има слънчев кораб.

Хелън Десилва стоеше пред двата пулта, които бяха най-близо до подиума. На един от дисплеите течеше записът на последните забележки на Джефри.

Появиха се думи, представляващи удари по клавиатура отпреди няколко часа на разстояние четирийсет милиона километра.

„ПЪТУВАНЕТО Е НОРМАЛНО… ПО ВРЕМЕ НА ТУРБУЛЕНТНОСТТА ТРЯБВАШЕ ДА НАМАЛЯ ВРЕМЕВИЯ ФАКТОР НА ДЕСЕТ… ТОКУ-ЩО ОБЯДВАХ… ВЕЧЕ СМЕ ПОД ТАУ ЕДНО… ЛИНИИТЕ НА ПОЛЕТО СЕ СЛИВАТ ПРЕД НАС… УРЕДИТЕ ПОКАЗВАТ, ЧЕ ТАМ ИМА СТАДО, ТОЧНО КАКТО КАЗА ХЕЛЪН… СТОТИНА… ПРИБЛИЖАВАМЕ СЕ…“

После по аудиосистемата внезапно се разнесе маймунският глас на Джефри:

— Само чакайте да им кажа, момчета! Първото солово потапяне в слънцето! Изяж се, Тарзан!

Един от операторите в залата се засмя, но почти незабавно млъкна. Смехът му прозвуча като ридание. Джейкъб се сепна.

— Искате да кажете, че Джефри е бил съвсем сам там долу, така ли?

— Мислех, че знаеш! — изненада се Десилва. — Потапянията са напълно автоматизирани. Само компютър може да настройва стазаполетата достатъчно бързо, за да не позволи турбулентността да превърне пътника в желе. Джеф… имаше два: един бордови компютър и дистанционен лазер, базиран тук, на Меркурий. Пък и какво може да прави човек, освен да внася малки корекции?

— Но защо изобщо сте рискували?

— Идеята беше на доктор Кеплър — малко наежено отвърна Десилва. — Искаше да види дали само човешките псимодели карат призраците да бягат или да правят заплашителни жестове.

— Кеплър изобщо не спомена за това.

Тя отметна от челото си кичур руса коса.

— Да, по време на първите няколко срещи с магнитоядните не забелязахме нито един от пастирите. После ги наблюдавахме от разстояние, за да определим отношенията им с другите същества. Когато накрая се приближихме, отначало пастирите бягаха. После поведението им коренно се промени. Един-двама се издигаха над кораба от равнината на контролния подиум и се спускаха надолу срещу нас!

Джейкъб поклати глава.

— Не съм сигурен, че разбирам…

Десилва погледна към най-близкия пулт, но на екрана нямаше промяна. Продължаваше да тече пратената от Джефри рутинна информация за условията около кораба.

— Е, Джейкъб, корабът представлява плоска палуба в почти съвършен огледален корпус. Гравитационните двигатели, генераторите на стазаполе и охлаждащият лазер се намират в по-малка сфера, разположена по средата на палубата. Записващите устройства са монтирани „от долната страна“ по ръба на палубата, а хората са „отгоре“, така че да не си пречат взаимно. Но не бяхме предвидили, че нещо нарочно ще избегне камерите ни!

— Щом призраците са се крили от уредите ви, защо просто не сте обръщали кораба? Имате пълен гравитационен контрол.

— Опитахме. Те просто изчезваха! Или оставаха над нас, колкото и бързо да се въртяхме. Просто висяха над нас! И тогава някои от екипажа започваха да виждат антропоидни форми!

Изведнъж дрезгавият глас на Джефри отново изпълни залата.

— Хей! Цяла глутница овчарски кучета избутва ония пръстени! Приближавам се! Добри кученца!

Хелън сви рамене.

— Джеф винаги е бил скептик. Никога не виждаше странни фигури и наричаше пастирите „овчарски кучета“, защото не откриваше в поведението им нищо, което да загатва за разум.

Джейкъб кисело се усмихна. Снизхождението на супершима към кучешката раса беше една от смешните страни на типичната за вида му склонност към подражание. Това навярно притъпяваше чувствителността им към особената връзка между кучето и човека. Много шими си взимаха кучета за домашни любимци.

— Той нарече магнитоядните „пръстени“, нали?

— Да, имат форма на огромни гевреци. Щеше да ги видиш, ако срещата не беше… прекъсната. — Тя тъжно поклати глава и погледна надолу.

Джейкъб се размърда.

— Сигурен съм, че никой не е можел да направи нищо… — започна той. После усети, че думите му звучат глупаво. Десилва кимна и се обърна към пулта, заета или преструвайки се на заета с разчитането на техническата информация.