Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

Джейкъб щеше да приеме това уверение по-спокойно без допълнението „обикновено“.

Иначе срещата мина съвсем нормално. Кеплър изнесе кратка лекция по слънчева физика. Джейкъб вече знаеше повечето неща от заниманията си на борда на „Бредбъри“, но трябваше да признае, че холозаписите на действителни потапяния в хромосферата фантастично илюстрират прочетеното. И можеше да обвинява единствено себе си, че се затруднява да схване мащабите на тези процеси.

Кеплър обобщи принципната динамика на слънчевата вътрешност, истинската звезда, на която хромосферата представляваше само тънка обвивка.

Невъобразимата тежест на слънчевата маса предизвиква ядрени реакции в дълбокото ядро, в резултат на които се отделя топлина и които не позволяват на гигантското кълбо от плазма да се свие под въздействието на собственото си притегляне. Налягането поддържа тялото „надуто“.

Енергията, отделяна от огъня в ядрото, бавно се разпространява навън, понякога като светлина, друг път като конвенционен обмен на нажежена и охладена материя. Чрез радиация, после чрез конвекция и накрая пак чрез радиация, енергията достига дебелия много километри пласт, известен като „фотосфера“ — „сферата от светлина“, в която тя най-после се освобождава и се отправя към космоса.

Материята в една звезда е толкова плътна, че някакъв внезапен катаклизъм в ядрото може да се прояви едва след милион години като промяна в количеството светлина, което напуска слънчевата повърхност.

Но слънцето не се изчерпва с фотосферата — плътността на материята постепенно намалява с височината. Ако се смятат йоните и електроните, които постоянно се изливат в космоса със слънчевия вятър, предизвикват сиянията на Земята и образуват плазмените опашки на кометите, може да се каже, че слънцето няма истински граници. То се пресяга да докосне другите звезди.

Ореолът на короната сияе около Луната по време на слънчево затъмнение. Пипалцата, които на снимка изглеждат толкова нежни, са образувани от електрони, нагорещени до милиони градуси, но са почти толкова редки (и безопасни за слънчевите кораби), колкото слънчевия вятър.

Между фотосферата и короната се намира хромосферата, „цветната сфера“… мястото, където старото слънце внася последни промени в светлинното си представление, където поставя спектралния си подпис върху светлината, огряваща земянитите.

Тук температурата рязко спада до слънчевия си минимум — „само“ няколко хиляди градуса. Пулсирането на фотосферичните клетки праща гравитационни вълни нагоре през хромосферата, мелодични акорди от времепространство, ехтящи в продължение на милиони километри, и превръща частиците, които се движат с вълните на Алфвен 8 8 Ханес Алфвен (1908–1995) — шведски астрофизик, Нобелов лауреат един от основателите на плазмената физика. — Б.пр. , в могъщ вятър.

Това беше царството на „Потапяне в слънцето“. В хромосферата слънчевите магнитни полета играят сложни игри на привличане и простите химически елементи се комбинират в краткотрайни съединения. Ако избере съответните честоти, човек може да вижда на огромни разстояния. А има какво да види.

Сега Кеплър бе в стихията си. Косата и мустаците му хвърляха червеникави отблясъци на светлината на резервоара в затъмнената зала. Гласът му звучеше уверено и той спокойно обясняваше особеностите на хромосферата, като сочеше с тънка показалка.

Директорът разказа историята на цикъла на слънчевите петна, редуващ се ритъм на силна и слаба магнитна активност, която променя полярността на всеки единайсет години. Магнитните полета „изскачат“ от слънцето и образуват примки, които понякога могат да се проследят по тъмните нишки във водородния спектър.

Нишките се извиваха около границите на полето и сияеха със сложни индуктивни електрически вериги. Отблизо не изглеждаха толкова „въздушни“, колкото му се бе сторило отначало на Джейкъб. Светло- и тъмночервени ивици осейваха цялата дължина на дъгата и понякога образуваха странни мрежи, докато някой стягащ се възел се свиеше и пръснеше наоколо ярки капчици като гореща мазнина от тиган.

Гледката бе поразително красива, макар че от червената монохромна светлина Джейкъб го заболяха очите. Той се извърна от резервоара и си почина, като гледаше към стената на залата.

Двата дни след отлитането на Джефри за слънцето бяха донесли на Джейкъб и удоволствие, и раздразнение. И определено бяха много натоварени.