Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

— Много галантно! Страшно мило от ваша страна, господин Демуа, но всъщност лицето ми носи невидимите бръчки на шейсет и пет години. Бях младши офицер на „Калипсо“. Може би си спомняте, че се върнахме в системата преди две години. Аз съм над деветдесет годишна!

Екипажите на звездните кораби бяха невероятно странен народ. Независимо от субективната си възраст, когато се завръщаха у дома, те можеха да избират къде да работят… когато решаха да продължат работа, разбира се.

— Е, в такъв случай, наистина трябва да се отнасям към вас с дължимото уважение, бабо.

Десилва отстъпи назад, вирна брадичка и го погледна с иронично присвити очи.

— Само не изпадайте в другата крайност! Положила съм прекалено много усилия, за да стана жена и офицер, и не искам от „прокурорска щерка“ направо да скоча в обятията на социални грижи. Ако първият привлекателен мъж, когото виждам от месеци наред и който не е под мое командване, започне да ме смята за недостижима, нищо чудно да ми щукне да го хвърля в ареста!

Половината от изразите й бяха непонятно архаични (какво означаваше „прокурорска щерка“, по дяволите?), но смисълът им някак си беше ясен. Джейкъб се усмихна и вдигна ръце в знак, че се предава — доброволно, естествено. Хелън Десилва много му напомняше за Таня. Приликата бе неуловима. Освен това усещаше, че трепери и не можеше да установи точната причина. Но не му беше неприятно.

Той се отърси от мислите си. Философско-емоционални глупости. Отлично му се отдаваха, когато си го позволеше. Комендантът на базата чисто и просто бе ужасно привлекателна жена.

— Така да е — отвърна Джейкъб. — И проклет да е оня, който пръв каже „Стига“!

Десилва се засмя, леко го хвана за ръката и се обърна към Фейгин.

— Елате, искам и двамата да се запознаете с екипажа. После ще трябва да приготвим Джефри за заминаване. Той страшно си пада по сбогуванията. Даже когато потегля на кратко потапяне като това, винаги циври и прегръща всички в базата, като че ли никога повече няма да ги види!

На мъгливия розов фон се очертаваха охрави форми, напомнящи на дамски боа от пера, сякаш увиснали на невидими конци. Редицата от тъмни газообразни дъги изчезваше в далечината, всяка следваща по-малка от предишната, докато последната се сливаше с вихрещите се червени миазми.

Джейкъб не можеше да се фокусира върху които и да е детайл от холозаписа. Тъмните нишки и ивици, които образуваха видимата топография на хромосферата, бяха измамни и като форма, и като строеж.

Най-близката нишка почти изпълваше левия преден ъгъл на резервоара. Валма по-тъмен газ се носеха из невидимо магнитно поле, което се издигаше над слънчевото петно на близо хиляда километра под него.

Високо над мястото, където по-голямата част от отделяната слънчева енергия се изливаше в космоса във формата на светлина, наблюдателят бе в състояние да различава подробностите от десетки хиляди километри. Въпреки това човек трудно можеше да свикне с мисълта, че магнитната дъга, която в момента гледаше Джейкъб, е приблизително с големината на Норвегия. Тя беше брънка от веригата, извиваща се на двеста хиляди километра над няколко слънчеви петна.

И това бе само една група слабо взаимодействащи си елементарни частици. Досега бяха видели много такива.

Дължината на всяка от тях беше двеста и петдесет хиляди километра. Записа бе направен преди няколко месеца в активен регион, който отдавна беше изчезнал, и корабът го бе снимал от безопасно разстояние. Причината стана ясна, когато върхът на гигантската огнена дъга избухна в най-ужасяващото слънчево явление — изригване.

Изригването едновременно беше красиво и страшно — кипящ въртоп от ослепителна светлина, представляващ късо съединение от невъобразим мащаб. Дори слънчевите кораби не биха могли да оцелеят във внезапния потоп от високоенергийни неутрони, изхвърлени от ядрените реакции на изригването, частици, неуязвими за корабните електромагнитни щитове, прекалено много, за да бъдат отразени с, времекомпресия. Директорът на проекта „Потапяне, в слънцето“ подчерта, че изригванията обикновено можели да се предвидят и избягнат.