Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

Усещаше, че наближават. Сивите сенки и оранжевите върхове сякаш бяха на една ръка разстояние.

Очаквайки корабът всеки момент да кацне, Джейкъб се изненада, когато един от отворите се понесе насреща им и ги погълна.

Докато се готвеха за слизане, Джейкъб ненадейно си спомни какво бе направил преди да изпадне в лекия транс, докато Кеплър беше в тоалетната.

Скришом и с опитна увереност бе пребъркал джобовете на сакото на учения, беше взел по таблетка от4 всяко шишенце и бе извадил един молив, без да размаже отпечатъците от пръсти. Сега хапчетата и моливът бяха в страничния му джоб.

Значи вече се беше започнало, мислено изпъшка той.

И стисна зъби.

Този път щеше да се справи със случая сам! Не му трябваше помощ от неговото алтер его.

Джейкъб удари с юмрук по бедрото си, за да сподави странното доволно усещане в пръстите си.

Когато излезе от каютата си и се запъти по сервизните коридори към извънземния сектор, д-р Мартин смяташе, че действа дискретно, а не потайно. По голите стени минаваха тръби и комуникационни кабели. По камъка лъщяха капки и миришеше на влажна скала.

Стигна до херметично затворена врата, над която светеше зелена лампа, задния вход на жилището на един от извънземните. Когато докосна сетивната клетка, вратата незабавно се отвори.

Отвътре бликна ярко зеленикаво сияние — възпроизведената слънчева светлина на звезда, отдалечена на много парсеци от Меркурий. Тя заслони очи с длан, извади чифт тъмни очила от кесийката на хълбока си и си ги сложи.

По стените бяха закачени напомнящи на паяжина гоблени на висящи градини и извънземен град, издигнат върху планински скали. Той искреше, сякаш се виждаше през водопад. Стори й се, че почти чува музика, носеща се точно извън честотния обхват на слуха й. Дали това обясняваше задъхването и нервността й?

Бубакуб се изправи от покритата с възглавници платформа и се приближи да я посрещне. Сивата му козина лъщеше. При ослепителната светлина и гравитацията от 1,5 g в апартамента си пилът изобщо не изглеждаше „симпатичен“, какъвто й се бе струвал преди. Тялото му излъчваше сила.

Устата на извънземния се раздвижи. Гласът му, излъчен от висящия на шията му механичен преводач, звучеше гладко, макар че думите бяха отсечени и ясно разграничени.

— Добре. Радвам се, че идваш.

Мартин изпита облекчение. Представителят на Библиотеката изглеждаше спокоен. Тя леко се поклони.

— Привет, пил Бубакуб. Дойдох да попитам дали си получил нова информация от Библиотечния клон.

Бубакуб отвори уста, пълна с остри като игли зъби.

— Влез и седни. Да, добре, че питаш. Имам нов факт. Но ела. Първо си вземи нещо за ядене и пиене.

Когато мина през преходното гравитационно поле на прага, Мартин сбърчи лице. Усещането винаги бе неприятно. В стаята се почувства така, сякаш тежеше седемдесет килограма.

— Не. Благодаря, току-що ядох. Ще седна. — Тя си избра стол, предназначен за хора, и предпазливо се настани. Седемдесет килограма бяха повече, отколкото трябваше да тежи човек!

Пилът отново се просна на възглавницата си срещу нея. Мечата му глава беше малко над равнището на краката му. Той я погледна с черните си очички.

— Получих мазерно съобщение от Ла Пас. Казват, че нямало нищо за слънчеви призраци. Абсолютно нищо. Възможно е Клонът да е прекалено малък. Той си е малък, съвсем малък клон, както казах. Но някои чо-веш-ки офи-циал-ни лица ще направят голям въпрос от липсата на ин-формация. Мартин сви рамене.

— Аз не бих се безпокоила. Това само ще покаже, че за библиотечния проект са хвърлени прекалено скромни усилия. Един по-голям клон, за какъвто още отначало настоява моята група, определено щеше да даде резултати.

— Поисках дан-ни от Пи-ла с времева капсула. В Главния клон нищо не може да се обър-ка!