Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

Пък и с тези негови зъби, ядящият принг едва ли представляваше приятна гледка. „Явно съм му се натресъл, докато закусва и той е прекалено любезен, за да го спомене.“

Той отново погледна таблетката, пъхна я в джоба си и хвърли чашата в кошчето за боклук.

После забеляза бутона с надпис „кафе-черно“ и мрачно се усмихна. Може би щеше да е най-добре да се откаже от кафето, за да не рискува да обиди Кула. Макар че не беше възразил, извънземният стоеше с гръб към него, докато Джейкъб разучаваше автоматите за храна и напитки.

Когато се приближи до него, прингът вдигна очи и леко отвори уста. За миг човекът зърна порцеланово бели зъби.

— Вече по-бодър ли ше чувщваш? — загрижено попита Кула.

— Да, благодаря… благодаря за обяснението. Винаги съм смятал слънцето за съвсем гладко… освен слънчевите петна. Но предполагам, че всъщност е доста сложно. Извънземният кимна.

— Доктор Кеплър е шпециалищът. Когато дойдеш нашлънчево потапяне ш наш, ще получиш по-подробно обяшнение.

Джейкъб учтиво се усмихна. Колко грижливо бяха обучени тези галактянски пратеници! Дали кимването на Кула имаше лична насоченост? Или го бяха научили да го прави в определени моменти и на определени места сред човеци?

На слънчево потапяне с нас!?

Реши да не го моли да повтори забележката си.

„По-добре да не насилвам късмета си“, помисли си Джейкъб.

Щеше да се прозее, ала навреме си спомни, че трябва да скрие прозявката си с длан. Нямаше представа какво може да означава това на родната планета на принга!

— Е, Кула, мисля да се върна в каютата си и да се опитам пак да заспя. Благодаря за разговора.

— За мен е удоволщвие, Джейкъб. Лека нощ.

Той се затътри по коридора и заспа веднага щом главата му докосна възглавницата.

През илюминаторите проникваше мека перленобяла светлина и огряваше лицата на събралите се да наблюдават Меркурий, който се плъзгаше под спускащия се кораб.

В залата бяха дошли почти всички свободни от смяна и се наслаждаваха на ужасяващата красота на планетата. Гласовете бяха приглушени, разговорите се водеха на малки групички край илюминаторите. Единственият по-силен звук беше някакво пращене, чийто произход Джейкъб не можеше да определи.

Повърхността на Меркурий бе покрита с кратери и долини. Сенките, хвърляни от планините, бяха абсолютно черни на сребрист или кафяв фон. В много отношения приличаше на земната Луна.

Но имаше и разлики. Откъм слънчевата страна някакъв древен катаклизъм бе откъснал цяло парче от планетата. Отчетливата линия между деня и нощта минаваше по ръба на грозния белег.

На осветените места се сипеше дъжд от няколко вида огън. От магнитосферата се отделяха протони и самата ослепителна слънчева светлина се съчетаваше с други смъртоносни неща, за да направи повърхността на Меркурий различна от Луната.

Приличаше на място, обитавано от духове. Чистилище.

Джейкъб си спомни древното японско стихотворение отпреди епохата на хайку, което бе прочел само преди месец:

— Казахте ли нещо?

Той се сепна от транса си и видя, че до него е застанал Дуейн Кеплър.

— Не, нищо. Ето сакото ви. — Джейкъб подаде сгънатата дреха на учения, който усмихнато я взе.

— Съжалявам, но биологията се обажда в най-неромантичните моменти. В истинския живот и космическите пътешественици трябва да ходят до тоалетната. Изглежда, че Бубакуб намира тази велурена тъкан за неустоима. Всеки път, щом си съблека сакото и го оставя, заварвам пила заспал върху него. Когато се върнем на Земята, трябва да му купя такова. За какво приказвахме преди малко?

Джейкъб посочи към повърхността на планетата.

— Мислех си… че вече разбирам защо астронавтите наричат Луната „Кошарката“. Тук човек определено трябва да е по-предпазлив.

Кеплър кимна.

— Да, обаче е много по-добре, отколкото да работиш в някой глупав проект за временна заетост на Земята! — Той замълча за миг, сякаш се канеше да каже нещо язвително, но разпалеността му бързо го напусна. Ученият се обърна към илюминатора и посочи надолу. — Първите астрономи, които наблюдавали Меркурий, Антониоди и Скиапарели, нарекли този район Харит. Онзи огромен древен кратер там е Гьоте. Намира се съвсем близо до северния полюс и под него е мрежата от пещери, която прави възможно съществуването на базата „Хермес“.