— Прекъсвам ви! С искрено желание да ми простите тази намеса, настоявам за дискретност. Приближава непознат. — Горните клони на Фейгин прошумоляха в тавана.
Джейкъб се обърна и погледна към вратата, малко изненадан, че нещо е в състояние да накара канта да прекъсне друго същество. Той смаяно осъзна, че това е поредният признак за деликатна политическа ситуация. А все още не знаеше правилата.
Не чуваше нищо. След секунда на прага се появи Пиер Ларок с чаша в ръка. Руменото му лице бе още по-зачервено. Когато видя Фейгин и Бубакуб, първоначалната му усмивка се разшири. Той влезе в залата, весело потупа Джейкъб по гърба и настоя незабавно да го представи.
Джейкъб мислено сви рамене.
Той бавно изпълни ритуала на официалното представяне. Французинът беше впечатлен и дълбоко се поклони на Бубакуб.
— Аб-киса-аб-соро-аб-хул-аб-пубер! И два клиентни вида, какви бяха точно, Демуа? Гело и още един, нали? За мен е чест да се запозная лично с представител на сороския род! Учил съм езика на вашите предци, които някой ден могат да се окажат и наши! Сороският език ужасно прилича на протосемитския и протобанту!
Ресите над очите на Бубакуб настръхнаха. През механичния преводач на пила се заизлива сложна неразбираема реч. После челюстите му щракнаха няколко пъти и от гърлото му се изтръгна високо ръмжене, усилено от преводача.
Фейгин отговори с няколко прещраквания. Бубакуб се обърна към него. Черните му очи блестяха, докато отвръщаше с гърлени звуци и сочеше с късата си ръка към Ларок. По гърба на Джейкъб полазиха тръпки от писукането на канта.
Пилът се завъртя и изхвърча от стаята, без да каже нищо на човеците.
Ларок онемя за миг. После умолително погледна Джейкъб.
— Какво направих?
Джейкъб въздъхна.
— Може би не обича да го наричат ваш братовчед, Ларок. — Той се обърна към Кеплър с намерението да промени темата. Ученият зяпаше към вратата, през която бе излязъл Бубакуб.
— Доктор Кеплър, щом не можете да ми дадете конкретни данни, навярно ще се съгласите да ми заемете някои материали за основите на слънчевата физика и за историята на „Потапяне в слънцето“?
— С удоволствие, господин Демуа — кимна Кеплър. — До вечеря ще ги имате. — Мислите му очевидно витаеха другаде.
— И на мен! — извика Ларок. — Аз съм акредитиран журналист и настоявам за информация за вашия злополучен проект, господин директор!
След първоначалното си изумление Джейкъб сви рамене. Трябваше да му отдаде дължимото. Безочието лесно можеше да мине за гъвкавост.
Кеплър се усмихна, сякаш не го бе чул.
— Моля?
— Великата суета! Този ваш проект „Потапяне в слънцето“, дето поглъща пари, с които можехме да култивираме земните пустини или да си осигурим по-голяма Библиотека! Суетата на този проект да проучваме нещо, което по-добрите от нас са разбирали още преди ние да станем човекоподобни маймуни!
— Вижте, господине. Конфедерацията финансира проучването… — Кеплър почервеня.
— Проучване! Бабини деветини! Търсите нещо, което вече фигурира в галактическите Библиотеки, и позорите всички ни като изкарвате хората глупаци!
— Ларок… — започна Джейкъб, но французинът беше неудържим.
— Ами вашата Конфедерация! Тъпчат Старите в резервати като едновремешните индианци! Забраняват достъпа до Библиотечния клон! Допускат да продължи този абсурд, за който всички ни се смеят, това твърдение, че разумът на Земята бил възникнал спонтанно!
Кеплър заотстъпва пред яростта на журналиста. Лицето му пребледня и той запелтечи:
— Аз… не смятам…
— Ларок! Стига!
Джейкъб го стисна за рамото, дръпна го настрани и настойчиво прошепна в ухото му:
— Стига, човече, нали не искате да ни посрамите пред почитаемия кант Фейгин?
Очите на Ларок се разшириха. Горните клони на извънземния раздразнено шумоляха. Накрая французинът сведе поглед.
Вторият гаф очевидно му дойде много. Той измърмори някакво извинение на Фейгин, гневно стрелна с очи Кеплър и си тръгна.
— Благодаря за специалните ефекти, Фейгин — каза Джейкъб.
Отговори му изсвирване, кратко и тихо.
От разстояние четирийсет милиона километра слънцето представляваше оживял ад. То кипеше в черния космос и вече не беше онази ярка точка в небето, която децата на Земята взимаха за даденост и несъзнателно избягваха да гледат. Слънцето привличаше. Човек изпитваше потребност да го наблюдава, ала тази потребност бе опасна.
От „Бредбъри“ слънцето имаше големината на монета от пет цента, гледана от трийсетина сантиметра. Спектърът му беше прекалено ярък за човешките очи. Капитанът нареди да затъмнят корабните стазаекрани и да затворят илюминаторите.
Читать дальше