Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

— Или от други подобни драматични доказателства, че нашите първобитни предци са били ъплифтирани от древни астронавти ли? — прекъсна го Ларок. — Да, Демуа, скоро тези доказателства ще са толкова категорични, че даже кожите и скептиците в Съвета на Конфедерацията ще признаят грешката си!

— Виждам, че самият вие носите ризата. — Джейкъб посочи към сребристата му туника.

— Нося робата на Деникеновото дружество през последния си ден на Земята в чест на Старите, които са ни дали възможността да пътуваме в космоса. — Репортерът премести лулата и чашата си в едната си ръка и с другата повдигна златния медальон, който висеше на шията му.

На Джейкъб му се стори, че ефектът е малко театрален за възрастен човек. Робата и накитите изглеждаха женствени на фона на грубите обноски на французина. Трябваше да признае обаче, че много отиваха на отвратителния му изкуствен акцент.

— О, я стига, Ларок — усмихна се Джейкъб. — Даже вие ще се съгласите, че сами излязохме в космоса и че ние открихме извънземните, а не те нас.

— С нищо не се съгласявам! — разпалено отвърна журналистът. — Щом докажем, че сме достойни за патроните, които са ни дарили разум в мъглявото минало, щом ни одобрят, най-после ще разберем колко много тайно са ни помагали през всички тези години!

Джейкъб сви рамене. В спора между кожите и ризите нямаше нищо ново. Едната страна твърдеше, че човечеството трябва да се гордее с уникалното си наследство на самостоятелно еволюирала раса, спечелила разум от самата Природа в саваната и по крайбрежието на Източна Африка. Другата страна заявяваше, че homo sapiens — също като всяка друга известна разумна раса — е част от верига на генетичен и културен ъплифт, стигаща до легендарното начало на галактиката, времето на Прародителите.

Мнозина като Джейкъб пазеха пълен неутралитет, но човечеството и неговите клиентки раси с интерес очакваха изхода. След Контакта археологията и палеонтологията се бяха превърнали в изключително широко разпространено хоби.

Аргументите на Ларок обаче бяха толкова банални, че можеше да ги сдъвче за закуска. А и главоболието му се усилваше.

— Това е много интересно, Ларок — каза Джейкъб и понечи да мине покрай французина. — Сигурно ще го обсъдим някой друг път…

Но журналистът още не беше свършил.

— Космосът е пълен с неандерталски емоции, нали знаете. Хората на нашите кораби предпочитат да носят животински кожи и да сумтят като горили! Те отричат Старите и се отнасят презрително към разумните личности, които проявяват нужното смирение!

Докато говореше, Ларок сочеше към него с мундщука на лулата си. Джейкъб заотстъпва назад, като се опитваше да бъде учтив, ала му бе трудно.

— Хм, струва ми се, че това е прекалено, Ларок. Искам да кажа, вие говорите за астронавти! Емоционалната и политическата стабилност са основни критерии за техния избор…

— Аха! Шегувате се, нали? И аз знам някои неща за „емоционалната и политическата стабилност“ на астронавтите! Някой ден пак ще си говорим — продължи той. — Все някога всичко ще излезе наяве — всичко за плана на Конфедерацията да изолира голяма част от човечеството от по-старите раси и от неговото звездно наследство! Всички нещастни „ненадеждни“! Но тогава ще е прекалено късно да затворим пробойната!

Ларок издиша към него облак син чистодим. На Джейкъб му се зави свят.

— Да, Ларок, както кажете. Някой път ще си поговорим. — Той продължи да отстъпва към вратата.

Журналистът ядосано го изгледа, после се ухили и го потупа по гърба.

— Да. Ще ви разкажа всичко за това. Но сега е най-добре да си легнете. Хич не изглеждате добре! Чао! — Той отново го шляпна по гърба и се върна на бара.

Джейкъб отиде при най-близкия илюминатор и облегна глава на стъклото. Хладната повърхност облекчи пулсирането в челото му. Когато отвори очи, Земята не се виждаше… само огромно поле от немигащи звезди на черен фон. По-ярките бяха заобиколени от дифракционни лъчи, които можеше да удължава или скъсява с присвиване на клепачи. Освен яркостта, ефектът беше същия като от нощно небе в пустинята. Звездите не блещукаха, но си бяха същите.

Знаеше, че би трябвало да изпитва нещо повече. Гледани от космоса, звездите трябваше да са по-загадъчни, по… „философски“. Едно от нещата, които си спомняше добре от юношеството си, бе безшумния рев на звездните нощи. Това нямаше нищо общо с океанското усещане, което изпитваше по време на хипноза. Беше като полузабравен сън от друг живот.