Фейгин продължи с представянето.
— Тези достойни същества са от твоята раса. — Един от клоните и няколко листчета нехайно посочиха към двамата човеци. Сивокос господин в костюм от туид стоеше до висока, красива тъмнокожа жена на средна възраст. — Ще ви представя по предпочитания от хората неофициален начин. Джейкъб Демуа, това са доктор Дуейн Кеплър от експедицията „Потапяне в слънцето“ и доктор Милдред Мартин от Факултета по парапсихология в Университета на Ла Пас.
Кеплър имаше дълги засукани мустаци. Той се усмихна, но Джейкъб беше прекалено смаян, за да отвърне на любезностите му с нещо повече от едносричен отговор.
Експедицията „Потапяне в слънцето“! Напоследък проучването на Меркурий и слънчевата хромосфера оживено се дискутираше в Съвета на Конфедерацията. Фракцията „Адаптиране & Оцеляване“ твърдеше, че няма смисъл да се хвърлят толкова много средства за информация, която може да се получи от Библиотеката, след като със същата сума може да се осигури работа за няколко пъти повече безработни учени на Земята. До този момент групата „Независимост“ обаче беше удържала позициите си, въпреки критиките от страна на деникенистката преса.
Но на Джейкъб му се струваше лудост самата идея за пращане на хора и кораби в една звезда.
— Кантът Фейгин не щадеше хвалебствията си — заговори Кеплър. Ръководителят на проекта „Потапяне в слънцето“ се усмихваше, но очите му бяха зачервени. Тежките тъмни торбички издаваха някаква дълбока тревога. Той стисна дланта на Джейкъб с две ръце. Гласът му бе дълбок, но леко трепереше. — Дойдохме на Земята съвсем за кратко. Сякаш в отговор на молитвите ни Фейгин успя да ви убеди да се срещнете с нас. Надяваме се, че ще ни придружите до Меркурий и ще ни помогнете с опита си в междувидовите контакти.
Джейкъб се сепна. О, не, не и този път, листато чудовище! Искаше му се да се обърне и свирепо да изгледа Фейгин, но дори неофициалното човешко благоприличие изискваше да прояви необходимата любезност към тези хора. Меркурий, Господи!
Д-р Мартин учтиво се усмихна, но докато се ръкуваше с него, изглеждаше малко отегчена.
Джейкъб се зачуди дали може да я попита какво общо има парапсихологията със слънчевата физика, без да прояви излишен интерес, ала Фейгин го изпревари.
— Позволявам си да се намеся, както е прието при човеците, когато всички мълчат. Остава да представя още едно достойно същество.
„Леле — помисли си Джейкъб. — Надявам се този извънземен да не е от свръхчувствителните.“ Той се обърна надясно към гущероподобното, което стоеше до пъстроцветна стенна мозайка. Дългото по-малко от метър и двайсетина сантиметра високо създание се бе надигнало от възглавницата си и се приближаваше към тях на шест крака. То подмина Джейкъб без да му обърне внимание и се притисна към крака на Бубакуб.
— Хм, това е домашен любимец — поясни Фейгин. — Достойният, който ще ти представя, е уважаваният клиент, който те доведе тук.
— О, съжалявам. — Джейкъб се усмихна, после се насили отново да придаде на лицето си сериозно изражение.
— Джейкъб Демуа, а-човек, ул-делфин-ул-шим, представям ти Кула, а-принг, аб-пил-аб-киса-аб-соро-аб-хул-аб-пубер, помощник на Бубакуб и представител на Библиотеката в проекта „Потапяне в слънцето“.
Както очакваше Джейкъб, в името бяха включени само патрони. Прингите нямаха свои клиенти. Те обаче бяха потомци на пуберите и соросите. Някой ден щяха да получат висок статус като представители на този древен и могъщ род. Беше забелязал, че видът на Бубакуб също е наследник на пуберите и соросите. Искаше му се да може да си спомни дали пилите и прингите не са съответно патрон и клиент.
Извънземният пристъпи напред, но не подаде ръка. Дланите му бяха дълги и с по шест подобни на пипала пръсти. Изглеждаха крехки. Кула излъчваше слаб мирис като на прясно окосено сено, който изобщо не бе неприятен.
Огромните очи проблеснаха. Прингът се поклони за официалното представяне. „Устните“ му се разтвориха и разкриха две бели, лъскави остри неща, едното отгоре, другото — отдолу, които отчетливо натракаха едно в друго. „Това не може да е приятелски жест там, откъдето идва извънземният — потръпна Джейкъб. — Прингът сигурно показва огромните си зъби, за да имитира човешка усмивка.“ Гледката бе смущаваща и в същото време любопитна. Той се зачуди за какво служат. Надяваше се, че в бъдеще Кула ще държи… устните си затворени.
— Аз съм Джейкъб. — Той леко кимна.
Читать дальше