Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

Времето се превърна в образ като всеки друг, изгубен в мащабите на по-дълбокия преход.

Спокойният мрак внезапно бе пронизан от остра болка, преодоляла изолацията на ума му. Трябваше му време, цяла вечност, която продължи около стотна от секундата, за да я определи. Болката се дължеше на яркосиня светлина, преминала през затворените му клепачи. След миг тя изчезна, преди Джейкъб да успее да реагира.

Той се опита да се пребори със смута си, като се съсредоточи само върху връщането към настоящето, докато в мислите му се изсипвате порой от панически въпроси.

Какво означаваше тази синя светлина? Неврозата, която толкова яростно се защитаваше, трябваше да означава неприятности! Какъв таен страх бе засегнал?

Докато изплуваше от транса, шумовете се върнаха.

Стъпки. Различи ги от вятъра и морето, но в хипнозата му те звучаха като щраусови крака, обути в мокасини.

Дълбокият транс най-после отстъпи — няколко секунди след субективния проблясък. Джейкъб отвори очи. На два-три метра от него стоеше висок извънземен и първото впечатление от него беше за височина, белота и огромни червени очи.

За миг светът сякаш се залюля.

Джейкъб се вкопчи в ръбовете на масата и отново стисна клепачи.

Какъв транс, помисли си той. Чувстваше главата си така, като че ли щеше да пробие Земята и да излезе от другата страна!

Той разтърка очи, после предпазливо погледна. Извънземният продължаваше да стои пред него. Значи беше истински. Хуманоид, висок най-малко два метра. Сребриста роба покриваше по-голямата част от стройното му тяло. Дългите му бели, лъскави ръце бяха скръстени в Позата на почтително очакване.

Много голямата кръгла глава се наведе напред върху тънката си шия. Червените очи и устните на извънземния бяха огромни. Предназначението на няколкото малки други лицеви органи бяха неизвестни на Джейкъб. Този вид беше нов за него. В очите блестеше разум. Той се прокашля. Продължаваха да го обливат вълни на шемет.

— Извини ме… Тъй като не са ни представили… не знам как да се обръщам към теб, но предполагам, че си дошъл да се срещнеш с мен, нали?

Голямата бяла глава утвърдително кимна.

— Предполагам, че си от групата, с която кантът Фейгин ме помоли да се срещна.

Извънземният повторно кимна.

„Това сигурно значи «да» — помисли си Джейкъб. — Чудя се дали може да говори с неизвестния механизъм, който се крие зад тия грамадни устни.“

Но защо съществото просто стоеше неподвижно? Дали имаше нещо в позата му?…

— Мога ли да приема, че си от клиентен вид и очакваш разрешение да говориш?

„Устните“ леко се разтвориха и Джейкъб зърна нещо яркобяло. Извънземният отново кимна.

— Ами тогава говори, моля те! Ние, човеците, сме известни с това, че не познаваме протокола. Как се казваш?

Гласът беше изненадващо дълбок. Той изсъска през почти незабележимо отворената уста с отчетливо фъфлене:

— Аз шъм Кула, гошподине. Благодаря ви. Пратиха ме да проверя дали не ще ше изгубили. Моля, елате ш мен, другите ви очакват. Но ако предпочитате, можете да продължите медитацията ши до уреченото време.

— Не, не, в никакъв случай. — Джейкъб неуверено се изправи на крака. Той затвори очи за миг, за да проясни ума си от последните останки от транса. Рано или късно щеше да обмисли случилото се по време на самохипнозата, но сега имаше друга работа.

— Води ме.

Кула се обърна и закрачи с бавна, плавна походка към един от страничните входове на Центъра.

Извънземният очевидно бе представител на „клиентен“ вид — вид, чийто договор с „патрона“ все още е в сила. Такава раса се намираше на долните стъпала на галактическата йерархия. Джейкъб, който все още не бе наясно с галактянските тънкости, се радваше, че един щастлив инцидент е осигурил на човечеството по-добро, макар и несигурно, положение.

Кула го отведе на втория етаж до голяма дъбова врата. Той мълчаливо я отвори и влезе пред Джейкъб в заседателната зала.

Джейкъб видя двама човеци и още двама извънземни, освен Кула: единият нисък и космат, другият — още по-дребен и напомнящ на гущер.

Опита се да подреди впечатленията си преди да го забележат, но почти незабавно чу да изричат името му.

— Джейкъб, приятелю! Колко мило, че си дошъл и си ни отделил от времето си! — Напевният глас на Фейгин. Джейкъб бързо се озърна наоколо.

— Фейгин, къде…

— Тук съм.

Той отново погледна към групата до прозореца. Човеците и косматият извънземен се изправяха. Гущероподобният остана на възглавницата си.