Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

Кула нито веднъж не спомена, че земната техника е архаична или остаряла, макар всички да знаеха, че в това отношение в галактиката няма друга като нея. В края на краищата на нито една известна раса не й се бе налагало да открива всичко сама. За това се грижеше Библиотеката. Извънземният ентусиазирано говореше за ползата, която ще имат от Клона неговите човешки и шимски приятели.

Веднъж прингът го придружи в корабната спортна зала и го наблюдаваше с огромните си червени очни дискове, докато Джейкъб тичаше на една от пътеките. По време на почивките се оказа, че Кула вече е усвоил изкуството на мръсните вицове. Прингската раса трябва да имаше • сексуален морал, сходен с този на съвременното човечество, защото последното изречение „… сега само се пазарим за цената“ очевидно имаше същия смисъл, който влагаха и хората.

Именно Вицовете накараха Джейкъб да разбере колко далеч от дома си е стройният прингски дипломат. Чудеше се дали Кула е толкова самотен, колкото щеше да е самият той на негово място.

В последвалата дискусия дали най-добрата марка бира е „Туборг“ или „Л–5“ Джейкъб постоянно трябваше да си напомня, че говори с извънземен, а не с фъфлещо, прекалено любезно човешко същество. Но накрая го осъзна, когато двамата се оказаха разделени от неочаквана непреодолима пропаст.

Джейкъб бе разказал една история за някогашните класови борби на Земята, която Кула не успя да разбере. Той се опита да я илюстрира с китайската поговорка „Селянинът винаги се обесва на прага на господаря си“.

Очите на принга внезапно проблеснаха и Джейкъб за пръв път чу от устата му възбудено цъкане. Той го погледна, после побърза да промени темата.

Но иначе Джейкъб не познаваше друг извънземен с чувство за хумор, толкова близко до човешкото. Освен Фейгин, разбира се.

И сега, когато скоро щяха да кацнат, Кула мълчаливо стоеше до своя патрон — при това със същото неразгадаемо изражение като на Бубакуб.

Кеплър леко го потупа по ръката. Ученият посочи към илюминатора.

— Съвсем скоро капитанът ще затвори стазаекраните и ще започне да намалява скоростта на времепространствения поток. Ефектът ще ви се стори интересен.

— Мислех, че корабът оставя тъканта на пространството да се плъзга покрай него като сърф, който вълните изхвърлят на пясъка.

Кеплър се усмихна.

— Не, господин Демуа. Това е масово заблуждение. „Космическо сърфиране“ е просто израз, използван от популяризаторите. Когато става дума за времепространството, не може да се говори за „тъкан“. Пространството не е материално. Всъщност, когато се приближаваме към дадена планетарна ексцентричност — изкривяване на пространството, предизвикано от планета, — постоянно трябва да променяме параметрите, с които измерваме пространството и времето. Сякаш природата иска постепенно да променяме дължината на метричните си еталони и скоростта на часовниците си, когато се приближаваме до голяма маса.

— С други думи капитанът контролира спускането ни, като оставя тази промяна да се извършва бавно, така ли?

— Точно така! Преди, разбира се, адаптацията беше много по-рязка. Метриката се регулираше чрез използване на дюзите. Сега просто навиваме излишните параметри като топ плат в стаза. Ах! Пак тази „материална“ аналогия!

Кеплър се усмихна.

— Един от полезните странични продукти от този процес е неутроният, но основната цел е безопасното кацане.

— И какво ще видим, когато най-после започнем да тъпчем пространството в чувала?

Ученият посочи към илюминатора.

— Вече го виждате.

Звездите навън угасваха. Безбройните ярки точици, чиято светлина пропускаха дори затъмнените екрани, бавно потъмняваха пред очите им. Скоро останаха само няколко, бледоохрави на черния фон.

Планетата под тях също се промени.

Отразената от Меркурий светлина придоби оранжев оттенък. Повърхността вече бе почти съвсем тъмна.

И се приближаваше. Хоризонтът бавно, но забележимо, се изравняваше. Особеностите на повърхността, които доскоро едва се различаваха, сега ставаха все по-ясни.

В огромните кратери се появиха други, по-малки. Когато корабът се спусна край назъбения ръб на един от тях, Джейкъб видя, че той също е покрит с отвори.

Хоризонтът на малката планета се скри зад планинска верига и човекът изгуби всякаква перспектива. Повърхността под него изглеждаше еднаква. Как можеше да определи на каква височина се намират? Това долу планина ли беше или скала? Дали щяха да кацнат след една-две секунди?