Рей Бредбъри - Марсиански хроники

Те забързаха към големия розовокаменен град, разговаряйки шепнешком помежду си, защото в мъртвите градове ти се иска да говориш шепнешком, да гледаш как слънцето залязва.

— След пет-шест дни — каза тихичко бащата — аз ще отида там, където оставихме нашата ракета, ще прибера продуктите, които скрихме сред развалините и ще ги донеса тук. Ще потърся също и Едуард с жена му и дъщерите.

— Дъщери? — попита Тимоти. — Колко дъщери?

— Четири.

— Някой ден ще си имаме известни неприятности — бавно поклати глава майката.

— Момичета! — Майкъл направи гримаса, която, напомни физиономията на каменна марсианска статуя. — Момичета …

— И те ли ще пристигнат с ракета?

— Да. Ако успеят. Семейните ракети са направени за полети до Луната, а не за Марс. Ние просто имахме късмет …

— А ти откъде взе ракетата? — шепнешком попита Тимоти, докато другите две момчета тичаха напред.

— Бях я скрил. Криех я цели двадесет години, Тим. Криех я и се надявах, че никога не ще трябва да си послужа с нея. Може би трябваше да я предам на властите, когато войната започна, но аз през цялото време си мислех за Марс…

— И за излета …

— Точно така. — Но между нас да си остане. Когато видях, че на Земята настъпва край на всичко — а аз чаках до последната минута! — започнах да се стягам за път. Бърт Едуард също имаше скрит космически кораб, но ние решихме, че е по-добре да отлетим поотделно, в случай че някой се опита да ни свали.

— А защо хвърли ракетата във въздуха, татко?

— За да не можем да се върнем никога! И ако някои от тези лоши хора някога успеят да стъпят на Марс, да не могат да разберат, че ние сме тук.

— Затова ли гледаш нагоре през цялото време?

— Да. Глупава работа. Никой никога няма да тръгне да ни гони. Нямат и с какво. Аз просто съм прекалено предпазлив, това е.

Майкъл се върна тичешком.

— Татко, наистина ли това е наш град?

— Цялата тая планета принадлежи на нас, момчета. Цялата, открай докрай …

И те стояха — крале на хълмове и предпланини. Най-първите от главните, управители на всички видими пространства, непогрешими монарси и президенти и се опитваха да проумеят какво значи да владееш цял един свят и колко голям е всъщност този свят.

В разредената марсианска атмосфера бързо се спусна нощта. Бащата остави семейството на площада до пулсиращия фонтан, отиде долу при лодката и скоро се върна, носейки в ръце цял куп книги.

Той ги струпа сред един запустял двор и ги запали. Те седяха в кръг около огъня, за да се стоплят, и се смееха. Тимоти гледаше как буквите подскачаха като изплашени зверчета, когато пламъците ги прегръщаха. Хартията се набръчкваше като старческа кожа и пламъците обкръжаваха легиони букви и думи:

„Правителствени облигации. Търговска статистика, 1999 година. Религиозни предразсъдъци, есе. Науката за военно снабдяване. Проблеми на Панамериканското единство. Борсови известия за 3 юли 1998 година. Военни новини…“

Бащата нарочно бе донесъл тези книги именно за тази цел. И ето сега той с удоволствие ги хвърляше в огъня една подир друга и говореше на децата си за тяхното значение.

— Време е да ви обясня някои неща. Мисля, че не съм бил прав да крия от вас всичко това. Не знам дали ще ме разберете, но аз трябва да говоря, дори и ако до вас стигне само една малка част от това, което ще ви кажа.

Той хвърли в огъня куп хартия.

— Аз изгарям един начин на живот — същият този начин на живот, който сега се премахва от лицето на Земята. Простете ми, ако говоря като политическо лице, но аз все пак съм бивш щатски губернатор. Аз бях честен човек и затова ме мразеха. Животът на Земята не можа да се устрои така, че да постигне нещо наистина добро. Науката бързо ни изпревари и хората се загубиха в джунглата на машините; като деца те се увлякоха да правят хубави неща, остроумни приспособления, вертолети, ракети… Обръщаха повече внимание на това, което не трябва — непрекъснато измисляха все нови и нови машини, вместо да се учат как да управляват и използват тези машини. Войните ставаха все по-разрушителни, докато най-сетне погубиха, убиха Земята. Ето какво означава утихналото радио. Ето от какво избягахме. Ние имахме късмет… Нашата беше последната ракета. Време е да узнаете, че ние съвсем не дойдохме тук да ловим риба. Аз все отлагах да ви кажа това … Земята вече не съществува. Ще минат векове, преди да се възобновят междупланетните съобщения — ако те изобщо някога се възобновят. Но този начин на живот доказа своята неоснователност и сам се погуби. Вие сте млади. Аз ще ви повтарям това всеки ден, докато вие не проумеете…