Рей Бредбъри - Марсиански хроники

— Това е част от играта, глупчо! — каза Тимоти.

— Играта? — Майкъл и Роберт много обичаха тази дума.

— Татко направи така, че тя да експлодира и никой да не узнае къде сме кацнали и къде сме се дянали! Ако някой поиска да ни намери, ясно?

— А, значи тайна …

— Уплаших се от собствената си ракета — призна бащата пред майката. — Нерви! Смешно е дори да се помисли, че тук някога може да се появи друга ракета. Освен може би ракетата на Едуард и жена му — ако те успеят да се доберат до Марс.

Той отново сложи на ухото си малкия приемник. След две минути ръката му се отпусна надолу като някакъв парцал.

— Всичко свърши най-после — каза той на майката. — Станцията на атомните лъчи току-що престана да работи. Другите станции на Земята отдавна замлъкнаха. През последните няколко години бяха останали само две-три. Сега в ефира цари пълна тишина. И вероятно така ще бъде дълго време…

— Колко дълго? — попита Роберт.

— Може би, може би… вашите правнуци отново ще чуят радиото — отговори бащата. Той остана да седи отпуснат и неговите деца почувствуваха това, което той чувствуваше: смирение, отчаяние, поражение.

Най-после той отново изкара лодката сред канала и те продължиха пътя си.

Свечеряваше се. Слънцето вече клонеше към залез; пред тях се простираха редица мъртви градове.

Бащата говореше много тихо и нежно на синовете си. По-рано той често биваше сух, затворен, непристъпен, но сега — те чувствуваха това — той сякаш ги милваше с думите си.

— Майкъл, избери си един град.

— Какво, татко?

— Избери си град, синко. Който и да е от тези градове пред нас.

— Добре — каза Майкъл. — Но как да го избера?

— Избери този, който ти харесва най-много. И ти, Роберт, и ти, Тим. Изберете си по един град според вашия вкус.

— Аз искам град, където да има марсианци — каза Майкъл.

— Ще има марсианци — отвърна бащата. — Обещавам ти. — Устните му говореха на децата, но очите — на майката.

За двайсет минути те минаха покрай шест града. Бащата вече не спомена нищо за експлозията; сега за него най-важното нещо на света като че ли беше да развеселява синовете си, да ги прави щастливи.

Майкъл си хареса още първия град, но другите не одобриха избора му под предлог, че бързите решения не били много удачни. Никой не хареса втория град. Това беше селище на преселници от Земята, с къщи от дървен материал, който вече се разпадаше. Тимоти хареса третия град, защото беше голям. Четвъртият и петият се оказаха много малки, затова пък шестият извика възторг у всички, дори и у майката, която се присъедини към всеобщите: „..Ето!“, „Чудесно!“, „Това се казва град!“

Тук се бяха опазили цели около петдесет-шестдесет големи сгради, улиците, макар и прашни, бяха павирани. Два-три стари центробежни фонтана все още пулсираха влага на площадите и техните подскачащи струйки бяха единствената проява на живот в целия град.

— Това е за нас! — извикаха всички.

Бащата прекара лодката до кея и скочи на брега.

— Ето че пристигнахме! Всичко това е наше. Отсега нататък ще живеем тук.

— Отсега нататък? — Майкъл се учуди. Той стана на крака, погледна към града, сетне обърна лице натам, където бяха оставили ракетата. — Ами ракетата? Ами Минесота?

— Ето — каза бащата. — Той допря малкото радио до русата глава на момчето. — Слушай!

Майкъл заслуша.

— Нищо не чувам — каза той.

— Вярно. Нищо. Нищо не е останало. Никакъв Минеаполис, никаква ракета, никаква Земя.

Майкъл поразмисли малко над това страшно откровение и тихичко заплака.

— Почакай, Майкъл — тутакси заговори бащата. — В замяна на всичко това аз ти давам много повече…

— Какво? — Любопитството задържа сълзите му, но Майкъл беше готов тутакси да заплаче отново, ако по-нататъшните откровения на баща му се окажат тъй обезпокоителни като първите.

— Подарявам ти този град, Майк. Той е твой.

— Мой?

— Твой, на Роберт и на Тимоти, ваш собствен град; на тримата.

Тимоти излезе от лодката.

— Гледайте, момчета, всичко това е наше! Всичко! Той играеше играта наравно с баща си, играеше великолепно, с цялата си душа! После, когато всичко се свърши, той може и да отиде някъде настрана за десетина минути и тихичко да си поплаче. Но сега всичко беше все още игра, игра на „семеен излет“ и той трябваше да играе заедно с братчетата си.

Майкъл и Роберт скочиха на брега. Те помогнаха на майка си да излезе от лодката.

— Внимавайте за сестричката — каза бащата, но едва по-късно момчетата разбраха тези негови думи.