Рей Бредбъри - Марсиански хроники

Ала късно. Някъде някаква помпа въздъхна тежко, сви рамене и замря. Престана дъждът, който се бореше с огъня. Изтече резервната вода, която през много-много дни бе пълнила ваните и мила съдовете.

Огънят пращеше нагоре по стълбите. В приемната зала той лакомо поглъщаше като деликатеси картините на Пикасо и Матис, облизваше маслените фигури и нежно схрускваше платната в черни стърготини.

Огънят вече се разполагаше в креватите, изправяше се по прозорците, пребоядисваше завесите.

Но ето че изведнъж се появи неочаквана помощ.

От капандурите на покрива надничаха невзрачните лица на роботи, чиито уста-маркучи бълваха зелени химикали.

Огънят се постъписа, така както и един слон се стъписва при вида на мъртва змия. А тук, по пода, се мятаха двадесет змии, умъртвяващи огъня с хладна, отровна, зелена пяна.

Но огънят беше хитър. Той изпрати огнени езици нагоре, по външната стена, към покрива, където се намираха помпите. Последва експлозия! Електронният мозък, който управляваше, се пръсна в бронзови шрапнели по гредите.

Огънят се втурна назад, влезе във всеки килер и докосна окачените там дрехи.

Къщата изтръпна от ужас, потраквайки дъбовите си кости; оголеният й скелет се гърчеше сред горещината; инсталационните жици — нейните нерви — се оголиха, сякаш някой хирург бе одрал кожата й, за да накара червените вени и капиляри да потреперят в нажежения въздух. Помощ, помощ! Пожар! Бягайте, спасявайте се! Горещината чупеше огледалата като хрупкав зимен лед. А гласовете стенеха: „Пожар, пожар! Бягайте, спасявайте се!“ — като тъжна детска песничка, която в дванадесет гласа, ту силно, ту тихо пееха умиращи деца, оставени в някоя гора сами, сами! Но гласовете почнаха да утихват един след друг, когато изолацията на електрическите жици се напукваше като нагорещени кестени. Един, два, три, четири, пет гласа замряха.

Подпали се и джунглата в детската стая. Зареваха сини лъвове, заподскачаха пурпурни жирафи. Пантерите се мятаха в кръг, непрекъснато променяйки цвета си, и десет милиона животни, спасявайки се от огъня, се втурваха към далечната клокочеща река.

Още десет гласа замряха. В последния миг, сред бученето на огнената лавина, все още можеше да се чуе хор от сподавени гласове, които продължаваха да съобщават колко е часът, да изпълняват музикални парчета, да помитат тревата в градинката с помощта на телеуправлявани косачки или в безумието си да поставят някой чадър пред и зад входната врата, която ту се отваряше, ту се затваряше — хиляди неща се случваха едновременно, като в някоя часовникарска работилница, където множество часовници един след друг трескаво отбелязват времето: миг на безумен хаос и все пак на някакво единство; песни, викове и последните мишки чистачки излитаха храбро от скривалището си, за да оберат и отнесат надалеч тази отвратителна пепел! А един глас с благородно пренебрежение към настъпилата суматоха високо рецитираше стихове в припламналия кабинет, докато не се превърнаха в пепел всички филмови ролки, разтопиха всички електропроводи и разпаднаха всички схеми.

Най-после огънят подкопа къщата, тя рухна на земята, изхвърляйки нагоре фонтани от искри и дим.

В кухнята миг преди да се посипе огненият дъжд от главни и горящи греди, печката с главозамайваща скорост приготвяше закуска: десет дузини яйца, шест самуна препечен хляб, двадесет дузини беконови резенки — и всичко това погълна огънят, заставяйки свистящата печка да работи още по-трескаво, истерически!

Грохот. Покривът се строполи върху кухнята и гостната, гостната върху сутерена, сутеренът — върху избата. Хладилници, кресла, филмови ролки, кревати, електрически съоръжения — всичко рухна и се превърна в куп овъглени скелети.

Дим и тишина. Огромно количество дим.

На изток бавно се показа зората. Само една стена остана да стърчи сред развалините. И от тази стена говореше последният самотен глас; слънцето вече осветяваше димящите развалини, а гласът все повтаряше:

— Днес е пети август 2026 година, днес е пети август 2026 година, днес е…

Това предложение бе направено от мама — защо цялото семейство да не отиде за риба? Но всъщност тези думи не бяха на мама. Тимоти добре знаеше това. Това бяха думи на татко, но ето че вместо него ги изказа мама.

Татко, тътрейки крака из шумолящите марсиански камъчета, се съгласи. Тутакси се вдигна глъч и врява, в миг целият лагер бе опакован, всичко бе сложено в торби и кутии, мама си облече блуза; татко с треперещи ръце натъпка лулата си, без да откъсва очи от марсианското небе, а трите момчета с радостни викове наскачаха в моторната лодка — и от тримата само Тимоти непрекъснато наблюдаваше мама и татко.