Рей Бредбъри - Марсиански хроники

Някъде в стените щракаха релета, пред електрически очи се плъзгаха паметни ленти със записи.

Осем и една, тик-так, тик-так, осем и една минута, хайде на училище, хайде на работа, бързо, осем и една! Ала никакви врати не се блъскаха, по килимите не отекваха меките стъпки на гумени обуща. Вън валеше дъжд. Метеорологическата кутия в предния двор тихичко напяваше: „Дъжд,. дъжд, отминавай! Дъждобрана не забравяй …“ Дъждът глухо барабанеше по покрива на запустялата къща.

Вън на двора гаражът иззвъня, отвори вратата си, зад която чакаше, готов за път, автомобилът. След няколко дълги минути вратата отново се затвори.

В осем и половина яйцата се набръчкаха, а препеченият хляб стана твърд като камък. Една алуминиева лопатка ги замете в умивалника; оттук силна струя гореща вода ги отвлече надолу в едно металическо отверстие, което ги смля напълно и ги отправи по канала към далечното море. Мръсните чинии бяха спуснати в горещ умивалник, откъдето се показаха лъскави и сухи.

— Девет и петнадесет — пропя часовникът, — време за чистене.

От една дупка на стената наизскочиха дребни мишки роботи. Из всички стаи запълзяха малки, чевръсти животинчета чистачи, направени от гума и метал. Те се трупаха по креслата, въртяха наоколо косматите си валячета, разрошваха мъхестите влакна на килимите и тихичко изсмукваха скритите прашинки. След това като някакви тайнствени нашественици се втурнаха и изчезнаха в своите скривалища. Розовите им електрически очи потъмняха. Къщата беше изчистена.

Десет часа. Иззад завесата на дъжда се показа слънцето. Къщата се възправяше сама сред развалини и пепел. Това бе единствената оцеляла къща. Нощем разрушеният град излъчваше радиоактивно сияние, което можеше да се види от много мили наоколо.

Десет и петнадесет. Градинската пръскачка се завъртя, изхвърляйки нагоре златисти фонтани, които пълнеха свежия утринен въздух с бисерна роса. Водата се удряше в прозоречните стъкла, стичаше се по овъглената западна стена, чиято бяла боя беше съвсем изгоряла. Цялата западна фасада на къщата беше почерняла освен пет малки островчета. Тук — върху боята, се очертаваше фигура на мъж, който тика автоматична тревна косачка. Там — като на снимка, жена се е навела да бере цветя. Малко по-далеч — силуети, пирографирани сякаш на дърво в едно титаническо мигновение: малко момче с ръце издигнати нагоре, над него виси очертанието на подхвърлена топка; срещу момчето — едно момиченце, протегнало нагоре ръце да хване топката, която никога няма да падне.

Останали са само пет петна от боя — мъжът, жената, децата и топката. Всичко друго — тънък слой овъглен прах.

Тихият дъждец от пръскачката изпълваше градината с падащи светли искрици.

Колко добре тази къща бе опазила своя покой до този ден! Как предпазливо бе питала: „Кой е там? Парола!“ И не получила нужния отговор от самотните лисици и мяукащите котки, тя затваряше прозорците и спускаше щорите с ревността на стара мома, подтиквана от чувството за самосъхранение, граничещо с механическа психоза.

Тя, тоест къщата, изтръпваше при всеки шум. Докоснеше ли се някое врабче до прозореца, щорите силно изщракваха и уплашената птичка отлиташе надалеч! Никой, нито дори някоя птица не можеше да се приближи до къщата!

Къщата беше олтар с десет хиляди свещенослужители и прислужници — големи и малки; те служеха и прислужваха и в хор, и поотделно … Но боговете бяха изчезнали и религиозният обряд продължаваше безсмислено и безполезно.

Дванадесет по обяд.

Пред входната врата заквича разтреперано куче.

Вратата тутакси позна гласа на кучето и се отвори. Кучето, някога едро и сито, но сега кожа и кокали, цялото покрито със струпеи, се втурна вътре, оставяйки след себе си кални следи. Подир него заприпкаха сърдити мишки — сърдити, защото ги бяха обезпокоили, защото отново трябваше да чистят!

Тогава някакъв повехнал лист проникна в пролуката под вратата; изведнъж стенните панели се разтвориха и оттам наизскачаха металически плъхове. Нахалните прашинки, косми и хартийки бяха грабнати от миниатюрни стоманени челюсти и отнесени в скривалищата. Оттам по специална тръба се спуснаха в избата, в пламтящия стомах за смет, който се бе притаил в тъмния ъгъл като някакъв зловещ Ваал.

Кучето тичаше нагоре-надолу, лаеше истерически пред всяка врата, докато най-после разбра — както отдавна бе разбрала и къщата, — че тук освен мъртвата тишина нямаше никой.

То подуши нещо и почна да драска по кухненската врата. Вътре, зад вратата, фурната печеше палачинки, които изпълваха цялата къща с апетитния мирис на загоряло и с аромата на кленов сироп.