Рей Бредбъри - Марсиански хроники

— Ще го погребем долу, в гробището, където се намират другите четири кръста. Мисля, че това би отговаряло на неговото желание.

Тя леко сложи ръка на китката му.

— Уверена съм в това.

Капитанът се разпореди. Семейството тръгна след малката процесия надолу по хълма. Двама мъже носеха Хетъуей върху закрита носилка. Те минаха покрай каменната колиба и покрай навеса, където Хетъуей преди много години бе започнал своята работа. Уайлдър се спря пред вратата на лабораторията.

Какво ли би било, питаше се той, да живееш на някоя планета с жена и три деца и един ден те да умрат и да те оставят сам, с вятъра, и тишината? Как би постъпил човек изпаднал в такова положение? Ще погребе мъртвите в гробището, ще постави кръстове; след това ще се върне в лабораторията и извиквайки на помощ силата на ума, паметта, сръчността на ръцете и изобретателността, ще почне да събира в едно, частица по частица, всичко, което е било негова жена, син, дъщери. Когато там долу лежи цял американски град, където могат да се намерят всички необходими материали, един извънредно умен човек може да създаде всичко, каквото пожелае.

Шумът от техните стъпки заглъхваше в пясъка. Когато стигнаха на гробището, двама мъже вече копаеха земята.

Те се върнаха при ракетата късно следобед.

Уилямсън кимна с глава към каменната колиба.

— А какво ще правим с тях? — Не знам — рече капитанът.

— Няма ли да ги „изключите“?

— Да ги изключа? — Капитанът се поизненада. — Това не ми е минавало през ума.

— Но няма да ги вземете с нас, нали?

— Това би било безполезно.

— Значи искате да ги оставите тук такива, каквито са?

Капитанът подаде пистолета си на Уилямсън.

— Ако вие можете да сторите нещо, значи, че сте по-силен от мен!

След пет минути Уилямсън се върна в колибата целият потънал в пот.

— Ето, вземете си пистолета. Сега разбирам какво искате да кажете. Влязох вътре с пистолет в ръка. Една от дъщерите ми се усмихна. Усмихнаха ми се и другите. Жената ми предложи чаша чай. Боже мой, та това би било чисто и просто убийство!

Уайлдър кимна с глава.

— Такива съвършени създания няма да има вече никога. Те са направени да траят дълго време: десет, петдесет, двеста години. Да, те имат не по-малко право на … живот, отколкото вие и аз или който и да било от нас! — Той изтръска пепелта от лулата си. — А сега заемете местата си! Тръгваме на път. Този град все едно, че не съществува. Ние не ще имаме нужда от него.

Денят преваляше. Задуха студен вятър. Целият екипаж беше на борда. Капитанът все още се колебаеше. Уилямсън попита:

— Да не би да искате да се върнете и хм … да се сбогувате с тях?

Капитанът строго изгледа Уилямсън.

— Това не е ваша работа.

Уайлдър закрачи нагоре срещу вятъра. Мъжете в ракетата видяха как неговият силует се появи пред вратата на каменната колиба. Видяха и сянката на жена. Видяха как капитанът й стисна ръката.

След минута-две той тичешком се върна при ракетата.

Нощем, когато вятърът засвири над дъното на мъртвото море, над шестоъгълните плочи на гробището, над четирите стари кръста и един нов, тогава в ниската каменна колиба светва огън; реве вятърът, издига се прахът, блестят студените звезди, а в тая къщичка четири фигури — една жена, две дъщери и син, поддържат огъня в огнището, без сами да знаят защо, разговарят и се смеят.

Нощ след нощ, година след година жената излиза от колибата, вдига ръце и дълго, дълго гледа нагоре към небето, към зелената светлина на Земята, без сама да знае защо върши това; после се връща в колибата и хвърля някое дръвче в огъня; а вятърът се усилва и мъртвото море продължава да бъде мъртво.

Във всекидневната говорещият часовник настойчиво запя: тик-так, седем часа, ставайте бързо, ставайте бързо, седем часа! — сякаш се страхуваше, че никой няма да го чуе. В утринната тишина къщата беше пуста. Часовникът продължаваше да пее, повтаряйки непрекъснато: седем и девет, време за закуска, седем и девет!

Кухненската печка дрезгаво въздъхна и изхвърли от нажежения си стомах осем идеално препечени филийки хляб, четири яйца на очи, шестнадесет парченца бекон, две чашки кафе и две чаши студено мляко.

— Днес в град Алендейл, щат Калифорния, е четвърти август, две хиляди двадесет и шеста година — произнесе друг глас от тавана на кухнята. Той повтори датата три пъти, за да се запомни по-добре. — Днес е рожденият ден на мистър Федърстоун. Годишнината от сватбата на Тилита. Трябва да се плати застраховката, а също и водата, газът, осветлението …