Рей Бредбъри - Марсиански хроники

Устата на кучето се напълни с лиги; то се сви пред вратата и продължаваше да души; в очите му засвяткаха пламъчета. После скочи, почна да тича в кръг, да си хапе опашката, завъртя се бясно и издъхна. То остана да лежи в гостната цял час.

Два часа — пропя гласът.

Усетили най-после едва доловимия дъх на разложено, цели пълчища мишки забръмчаха наоколо — леко и устремено, като сухи листа, подгонени от електрически вятър.

Два и петнадесет. Кучето беше изчезнало.

Долу в избата пещта за смет изведнъж пламна и горе през комина вихрено се понесоха рой искри.

Два и тридесет и пет.

От стените на вътрешния двор отскочиха маси за игра на карти. А картите като светкавичен душ се понесоха по местата си. Върху дъбови подставки се появиха коктейли „Мартини“ и сандвичи с яйца. Засвири музика.

Но масите останаха празни и картите — недокоснати.

В четири часа масите се свиха като огромни пеперуди и се прибраха в панелните стени.

Четири и половина.

Стените на детската стая светнаха.

По тях се появиха животни: жълти жирафи, сини лъвове, розови антилопи, лилави пантери, подскачащи в някаква кристална маса. Стените бяха стъклени, възприемчиви към цветове и игра на въображението. Скрити филмови ленти запълзяха по добре смазаните с масло зъбчати колелца и стените оживяха. Подът на детската стая бе изтъкан тъй, че да напомня развълнувана от вятъра ливада; по него препускаха алуминиеви бръмбари и железни щурци, а в жежкия неподвижен въздух, сред острата миризма на животински следи, пърхаха пеперуди от тънки розови тъкани. Чуваше се звук — като от огромен, развълнуван рояк жълти пчели сред тъмната празнота на ковашки мех и лениво ръмжене на сит лъв. Чуваше се и тропотът на копита, и шумоленето на освежаващ тропически дъжд, падащ по изгорялата през лятото трева. Изведнъж стените се разтвориха, превърнаха се в просторни, опърлени от слънцето поляни И в бездънни нажежени небеса. Животните се пръснаха из трънливите храсталаци и водопойни места. Беше часът на децата.

Пет часа. Ваната се напълни с бистра топла вода. Шест, седем, осем часа. Съдовете за вечеря извършваха удивителни фокуси; в кабинета нещо щракна и върху металическата поставка срещу камината, където сега гореше приятен огън, изведнъж изникна запалена пура с шапчица от мека сива пепел. Тя пушеше и чакаше.

Девет часа. Скрити топлопроводи стопляха леглата — нощем тук ставаше хладно.

Девет и пет минути. От тавана на кабинета се обади глас:

— Мисис Маклилан, кое стихотворение искате да чуете тази вечер?

Къщата мълчеше. Най-после гласът каза:

— Тъй като вие не изказвате никакво желание, аз ще избера нещо наслуки.

Прозвуча тих музикален акомпанимент.

— Сара Тисдейл. Ако не се лъжа, вашето любимо…

Огънят догаряше в каменната камина, пурата се превърна в купчина пепел и падна в пепелника. Празните кресла стояха едно срещу друго между безмълвните стени и музиката продължаваше да свири.

В десет часа къщата започна да умира.

Задуха силен вятър. Клонът на едно падащо дърво се блъсна в кухненския прозорец. Шише с течност за чистене на петна се разби върху горящата печка. В миг цялата стая бе обхваната от пламъци!

— Пожар! — извика някакъв глас. Лампите запремигаха, от скритите в тавана помпи бликнаха струи вода.

Но запалителната течност се разля по линолеума, запълзя, промуши се под кухненската врата и ето че множество гласове подхванаха в хор:

— Пожар! Пожар! Пожар!

Къщата правеше опит да се спаси. Вратите плътно се затваряха, но прозорците се изпонапукаха от горещината и вятърът раздуха огъня.

Огънят със своите десетки милиарди сърдити искри се втурна с яростна безцеремонност от стая в стая и най-сетне се понесе нагоре по стълбището — къщата започна да отстъпва. От стените с писък наизлязоха суетливи водни плъхове, пръскаха наоколо вода и се връщаха тичешком за нови запаси. И стенните пръскачки заизливаха пороища изкуствен дъжд.