Рей Бредбъри - Марсиански хроники

А неговите братя вече се взираха изпод дланите си към двуметровите каменни стени на канала, очаквайки да видят марсианци.

— А как изглеждат те? — попита Майкъл.

— Ще ги познаеш, когато ги видиш — засмя се някак смутено бащата и Тимоти забеляза как бузата му конвулсивно потръпва.

Майката беше стройна и нежна, златистата й коса лежеше като корона на главата й, а очите й имаха цвета на дълбоката прохладна вода на канала, някъде на сянка, почти пурпурни, с едва забележими янтарни петънца. Можеше да се види как в очите й плават нейните мисли — като риби: едни светли, други тъмни, едни бързи, подвижни, други бавни и спокойни, а понякога — например когато тя гледа към небето, там, където е Земята — в очите й няма нищо, само техния цвят… Тя седеше на носа на лодката, с една ръка отпусната на борда, другата — в скута на тъмносините й панталони: ивицата на меката й загоряла шия се прекъсваше там, където яката на блузата й се разтваряше като бяло цвете.

През цялото време тя се взираше напред, искаше да види какво има там и като не можа да открие нищо определено, обърна се назад към мъжа си; в неговите очи тя видя отражението на това, което се намираше пред тях, и понеже към това отражение той прибавяше и нещо от себе си — своята твърда решителност, нейното лице се успокои и тя отново се обърна напред, разбрала изведнъж какво трябва да търси.

Тимоти също гледаше. Но той виждаше само правата линия на виолетовия канал сред широки, равни долини и ниски размити хълмове. Линията се губеше някъде накрай хоризонта и каналът се протягаше все по-далеч и по-далеч, през градове, които ако ги раздрусаш — биха забръмчали като бръмбари в някой изсъхнал череп. Сто, двеста градове, сънуващи летни сънища — жарки денем и прохладни нощем.

Те бяха прелетели милиони километри заради този излет — да отидат за риба. Ала на ракетата имаше и оръжие. Нали това беше само излет, екскурзия!? И защо е всичката тази храна — достатъчна за много-много години, която бяха заровили недалеч от ракетата? Излет! Само че зад този излет се крие не радостна усмивка, а нещо сериозно, твърдо и дори страшно. Тимоти съвсем не можеше да си обясни, а братята му нехаят — какво ли може да занимава момчета на десет и осем години?

— Но къде са марсианците? Глупаци такива! — Роберт отпусна клинообразната си брадичка на ръце и се загледа в канала.

Бащата имаше малко атомно радио, носеше го на китката на ръката си. То беше стар модел: трябваше да го допреш до ухото си и тогава то започваше да вибрира, да пее или да говори нещо. Сега бащата слушаше, а лицето му приличаше на един от тези марсиански градове — мрачно, изтощено, безжизнено.

После той го даде на майката да послуша. Устните й се разтвориха.

— Какво… — започна Тимоти своя въпрос, ала не довърши.

Защото в този миг те бяха раздрусани и зашеметени от две последователни експлозии, последвани от няколко по-слаби сътресения.

Бащата вдигна глава и тутакси увеличи скоростта. Лодката се разтърси, подскочи и запляска светкавично по водата. Това стресна Роберт, а Майкъл нададе викове на уплаха и възторг; притиснал се о майчините си нозе, той гледаше как пред самия му нос летят бързи водни струйки.

Намалявайки скоростта, бащата рязко извърна лодката; те се плъзнаха по малък страничен канал към един полуразрушен каменен пристан, където миришеше на раци. Лодката се блъсна тъй силно в пристана, че всички политнаха напред, ала никой не се нарани; бащата вече се бе обърнал назад и гледаше дали по повърхността на водата не са останали бразди, които биха могли да издадат скривалището им. По гладкия канал се гонеха дълги вълни, обливаха крайбрежните камъчета, отскачаха назад, пресрещаха се една друга и заиграваха дружно под слънчевите лъчи. Всичко беше наред.

Бащата се ослушваше. Ослушваха се и другите.

Дишането на бащата глухо отекваше под навеса на кея, сякаш юмруци се удряха о влажните каменни стени. Котешките очи на майката гледаха в полумрака към бащата, питайки го какво ще стане сега.

Бащата дълбоко и с облекчение въздъхна, после се изсмя сам на себе си.

— Това е нашата ракета! А пък аз се уплаших… Разбира се, че е ракетата.

— Какво, какво се е случило, татко? — попита Майкъл.

— О, ние просто си унищожихме ракетата и нищо повече — каза Тимоти, стараейки се да говори равнодушно. — Слушал съм и за други ракети да експлодират … Това се случи и с нашата.

— А защо унищожихме нашата ракета? — попита Майкъл. — А, татко?