Рей Бредбъри - Марсиански хроники

Бащата натисна бутончето. Към небето се понесе силно бръмчене. Водата под кърмата се втурна назад, а моторната лодка се впусна напред под всеобщите викове: „Ура!“

Тимоти седеше на кърмата заедно с баща си, сложил тънките си пръсти върху неговата космата ръка. Той видя, как зад завоя на канала се скри разровената площадка, където бяха кацнали с малката семейна ракета след дългото пътуване от Земята. Спомни си нощта преди излитането, надпреварването, суматохата, ракетата, която баща му бе намерил някъде, и разговорите за ваканционните дни на Марс. Дълъг път, разбира се, за една лятна почивка, ала Тимоти не каза нищо главно заради по-малките си братя. Те пристигнаха благополучно на Марс и ето че най-напред — както вече бе уговорено — тръгнаха на риболов.

Лодката се понесе нагоре по канала… А в очите на бащата имаше някакво странно изражение, което Тимоти съвсем не можеше да разбере. Ярка светлина и някакво особено облекчение. Това изражение караше дълбоките му бръчки да се смеят, вместо да тъгуват.

Още един завой и изстиващата ракета се скри, изчезна.

— Дълго ли ще пътуваме?

Роберт плесна с ръка във водата — сякаш малка скарида подскочи във виолетовите вълни. Бащата въздъхна:

— Милион години.

— Еха-а! — възкликна Роберт.

— Погледнете, деца. — Майката повдигна дългата си мека ръка. — Един мъртъв град.

С трескаво любопитство те се взираха в мъртвия град, а той лежеше безжизнен на брега само за тях и дремеше под жаркото безмълвно лято, създадено на Марс от изкусен марсиански метеоролог.

А бащата гледаше с такова изражение на лицето, сякаш се радваше, че градът беше мъртъв.

Градът представляваше хаотично разпръснати розови отломки, заспали на едно пясъчно възвишение, няколко повалени колони, изоставено, самотно светилище, и пак — пясък, цели мили пясък. И нищо друго. Бяла пустиня около канала, синя пустиня над него.

Изведнъж от брега излетя птица. Така хвърлен камък се понася над синьо блато, удря се в дълбоката вода, потъва, изчезва.

Бащата дори се поуплаши, когато я видя.

— Помислих, че е ракета.

Тимоти се взираше в дълбокото небе океан, опитвайки се да види Земята, и войната, и разрушените градове, и хората, които се убиваха един друг, откакто се бе запомнил. Ала нищо не видя. Войната беше тъй далечна и абстрактна, като две мухи, биещи се до смърт под високия купол на огромна, безмълвна катедрала. И също така безсмислена.

Уилям Томас изтри потта от челото си и с вълнение почувствува върху ръката си докосването на момчешки пръсти — леки като пипала на паяк.

Той погледна сина си с усмивка.

— Е, как се чувствуваш, Тими?

— Чудесно, татко.

Тимоти все още не можеше напълно да разбере какво ставаше в този огромен възрастен механизъм, който седеше до него. В този човек с огромен, изгорял и олющен от слънцето орлов нос, с топли, ясносини очи, напомнящи мраморните топчета, с които си бе играл след училище, през лятото там на Земята, и с дълги масивни като колони крака в широки излетни панталони.

— А какво гледаш тъй дълго, тате?

— Търсех земната логика, здравия смисъл, разумното управление, мира и отговорността.

— И … намери ли ги?

— Не. Не ги намерих. Тях вече ги няма на Земята. И може би няма да ги има там никога пак. Може би ние сме се лъгали, че те някога изобщо са били там.

— Какво?

— Виж, виж, една риба! — показа бащата.

Трите момчета дружно закрещяха с тънките си гласове и лодката се наклони на една страна, когато те се струпаха накуп и протегнаха надолу тънките си шии. Те охкаха и ахкаха … До тях доплува една сребриста пръстенообразна риба, която се извиваше и в миг се свиваше също като зеница, налитайки на всяка попаднала във водата трошичка.

Бащата я гледаше.

— Също като войната — тихо произнесе той. — Войната плува наоколо, вижда храна, свива се. Миг… и Земята вече я няма …

— Уилям! — извика майката.

— Прощавай — каза бащата.

Те седяха мълчаливо, а под тях устремно се носеше студената стъклена вода на канала. Наоколо се чуваше само бръмченето на мотора, ромоленето на водата и полъхът на нажежения от слънцето въздух.

— А кога ще видим марсианци? — извика Майкъл.

— Скоро — отвърна бащата. — Може би още довечера.

— Но марсианците отдавна са измрели — каза майката.

— Не, не са измрели — тутакси възрази бащата. — Аз ще ви покажа неколцина марсианци, наистина!

Тимоти се намръщи, ала нищо не каза. Сега всичко изглеждаше някак странно. И ваканцията, и риболовът, и тия погледи, които възрастните си разменяха.