Джак Брул - Предсказанието

След половин час се наложи да си почине. Едва си поемаше дъх и сърдечният му ритъм беше неконтролируем, а стъпалата му плуваха в пот.

Няколко минути преди да почувства, че може да продължи, Мърсър отново се изтласка и потърси пукнатина, където да забие механичните щипци. Не смееше да погледне уреда за измерване на дълбочината. Не искаше да остане разочарован, ако установи, че не се е изкатерил толкова, колкото предполага, нито да се окуражава, че се е издигнал по-високо, и запази равномерния ритъм на придвижване.

Той отново погледна часовника и се изненада, като видя, че са изминали тридесет минути. Водата все още беше тъмна, а скалата не се променяше. Не беше забелязал нито една риба или морско растение. Мърсър не устоя и погледна уреда за измерване на дълбочината.

Осемдесет метра.

Беше изкатерил почти триста метра за един час, но скоростта му бе намаляла. Последните осемдесетина метра щяха да му отнемат още един час. Преди двадесет минути повредената въздушна възглавница се бе издула, доколкото беше възможно, но това не му помагаше кой знае колко. Останалата част от пътя щеше да зависи изцяло от него.

Мърсър отново подскочи, издигна се три метра, но не можа да намери нищо, в което да се вкопчи. Той започна да пада встрани от планинския склон и увеличи мощта на моторите. Скафандърът се върна до скалата. Шлемът се удари в камъка, издавайки зловещ приглушен звук. На лицевата част имаше дълбока бразда, от която плъзнаха пукнатини.

Кракът му докосна скалата и още преди да бъде сигурен, Мърсър намери опора да се изтласка нагоре, хвана се за една издатина и използва ръцете си, за да продължи да се катери.

Лицевата част на шлема се напука още повече.

Той влезе в ритъм — изтощителна поредица от движения, които натовариха него и водолазния костюм до предела на възможностите им. Но Мърсър не спря. И когато откри леко наклоненото плато на скалата, той се подхвърли на него така, както Нийл Армстронг бе подскачал на Луната. Ботушите му вдигаха облаци тиня с всяка измината крачка, а напуканата лицева част на шлема тракаше и подрънкваше.

На петнадесет метра шелфът се изравни и Мърсър се изкуши да задейства аварийния механизъм, който щеше да отвори костюма и да му позволи да плува свободно, но се обърна към скалата, подпря крака си на камъка и се изтласка нагоре.

Усети дневната светлина едва когато стигна на пет-шест метра от повърхността и вълните започнаха да се плискат по скафандъра му. Крайно време беше.

Той се закрепи за скалата и вкопчи металните щипци в камъка, сетне пое дълбоко въздух и с едно-единствено рязко движение извади лявата си ръка от ръкава на водолазния костюм. Едва не я измъкна от ставата и силна болка прониза рамото и горната част на гърба му.

Когато агонията се превърна във вцепенение, Мърсър бръкна в джоба на работния си комбинезон, отвори мобилния си телефон и набра пряката линия на Айра. Водата беше плитка и сигналът се отрази в близката антена.

— Айра, слушай внимателно — извика той, когато връзката се осъществи. — Обажда се Мърсър.

— Мърсър? Къде си? Гласът ти се чува така, сякаш си на дъното на варел.

— Нещо подобно. Бомбата е поставена. Ще експлодира след петдесет минути. Но аз имам проблем. Люк Нгуен е превзел „Петромакс Ейнджъл“. Качили са се от друг плавателен съд, който или е дошъл от острова, или се е промъкнал през блокадата. Джим Маккензи е член на групировката. Той е включил помпата за метан-хидрата в Тихия океан.

— Къде е корабът?

— Предполагам, че са отплавали. Не знам. Аз скочих… блъснаха ме през борда.

— На Ла Палма ли си?

— Не съвсем. Обаждам ти се от водолазен костюм. Намирам се на пет метра под повърхността.

— Какво?

— Нямам време да ти обяснявам. В момента съм точно над бомбата. Трябва да изпратиш хеликоптер от кораба, на който се намираш.

— Ще са ми необходими няколко минути.

— Няма да ходя никъде. В случай че сигналът изчезне, ще се появя над водата след тридесет минути. Кажи на пилота, че ще държа мобилния си телефон. Не може да има много такива хора наоколо.

Ласко се усмихна.

— Ще му кажа какъв е моделът, ако случайно има и други. Не се тревожи, Мърсър. Идваме да те вземем.

Както Мърсър подозираше, сигналът се изгуби.

Той потрепери от студ. Мокрите дрехи и косата му бяха залепнали за тялото му. Мърсър се помъчи да регулира климатика, но скафандърът не се затопли. Опитите почти изтощиха акумулаторните батерии на водолазния костюм. Той се прегърби в алуминиевата черупка и зачака времето да мине. Беше твърде изтощен дори да се тревожи за Тиса.