Джак Брул - Предсказанието

Той премина двеста и петдесет метра. Беше сигурен, че саботьорът е Спирит Уилямс. Езотеричната й философия идеално се вместваше във възгледите на Ордена и тя бе имала удобни възможности на „Морски наблюдател“и на „Ейнджъл“. След като беше с Чарли от толкова дълго, Спирит сигурно знаеше как да повреди „Тритон“. Но в паметта му се бе запечатал фактът как бе облечена по време на изригването на вулкана. Няколко минути преди това Мърсър я бе чул да се кара с Чарли в каютата им. Тя бе изскочила веднага щом бе чула експлозията. Чарли бе имал време да се облече и вече беше нахлузил джинси и обувки. Мърсър беше убеден, че тогава Спирит го е ударила, за да му попречи да се гмурне.

Но сега знаеше, че не е станало така. Спирит просто бе изскочила навън. Джим е влязъл в каютата, докато Чарли се е обличал, и го е ударил с нещо по главата. Забележката на Спирит, че Мърсър не е чак такъв мъж, та да използва водолазния костюм на Чарли, не беше направена в момент на паника при осъзнаването, че е повредила погрешен скафандър, а собственически израз на любовта й към Чарли. Тя явно се държеше грубо и предизвикателно, защото харесваше Мърсър и се ненавиждаше заради това.

Той погледна дълбокомера. Триста метра. Наоколо беше непрогледен мрак.

Проклетият Джим Маккензи! Той имаше предостатъчно удобни възможности и очевиден мотив, ако беше член на Ордена. Беше успял да спечели доверието на Мърсър и винаги се намираше в центъра на събитията, за да се направи на незаменим. Маккензи беше планирал сценария, откакто на борда на „Морски наблюдател“ бе изказал предположението за сигнала, активирал кулата.

— По дяволите! — изкрещя Мърсър.

Водолазният костюм имаше аварийна въздушна възглавница. Чарли я бе нарекъл „антишут“, шегувайки се, че парашутите забавят падането, а антишутът прави обратното и бързо те издига.

Той опипа контролния панел в десния си ръкав, повдигна предпазния капак на бутона за освобождаване на въздушната възглавница, натисна го и извика от облекчение, когато чу, че антишутът се надува. Спускането постепенно спря.

Това обаче беше всичко. Скафандърът не започна да се издига.

— Хайде!

Той отново натисна копчето, но без резултат. Беше повредил цилиндъра с газ, когато бе разбил мотора в тунела. Мърсър се понесе по течението като човек, затворен в коша на неуправляем балон с горещ въздух.

— Не. Няма начин. — Той прогони всички мисли от съзнанието си, включи все още работещите мотори и се ориентира по компаса.

„Петромакс Ейнджъл“ беше на километър и половина от брега. Мърсър добави и ъгъла на подводните скали и изчисли, че се намира на не повече от четиристотин метра от острова. Беше активирал часовника на бомбата преди тридесет и две минути и до детонацията оставаха два часа и двадесет и осем минути.

Надутата до половината въздушна възглавница изпълняваше ролята на платно. Мърсър се придържаше към течението, доколкото беше възможно. Водолазният костюм се движеше със скорост половин възел.

През следващите тридесет минути той не си позволи да мисли за нищо, а само стоеше неподвижно и натискаше педалите на краката, макар че образът на Тиса се въртеше в периферията на съзнанието му.

Пепелта все още не бе проникнала на тази дълбочина и видимостта беше около пет метра. Скалата постепенно се появи пред него като безкрайна, застрашително извисяваща се стена. Мърсър протегна ръка и я докосна, уверявайки се, че е реална. Беше успял да стигне дотам, но същинската работа предстоеше. Той провери дълбочината. Беше се спуснал още шейсет метра, много отвъд границата на издръжливост на „Тритон“.

Аварийната въздушна възглавница му осигуряваше почти неутрална плаваемост, иначе онова, което бе намислил, щеше да бъде невъзможно. Мърсър нямаше необходимата сила, а костюмът — необходимата гъвкавост. Той допря крак до скалата, търсейки опорна точка. След като доби относителна стабилност, Мърсър ритна, търсейки по неравния камък място, където да вкопчи щипците. Издигна се два метра, но пропадна с един, докато металните щипци намерят пукнатина.

Той откри друга опора и отново се изтласка нагоре. Издигна се само метър и половина, но не пропадна, защото щипците се забиха в тясна ивица отдавна изстинала лава. Краката му започнаха да се схващат. Мърсър провери нивото на кислорода. Имаше достатъчно запаси, затова отвори по-широко вентила, давайки на мускулите си необходимата енергия.

Продължи да се катери по скалата. Понякога се издигаше три метра с едно-единствено изтласкване, а друг път пропадаше с два. Катеренето беше изнервящо и мъчително. Тялото му се обля в пот и тъй като ръцете му бяха в ръкавите на скафандъра, не можеше да избърше солта от очите си. Раменете и бедрата му пламтяха, но Мърсър не спираше и постепенно се придвижваше нагоре. Налягането на газа във въздушната възглавница намаля. Балонът се разшири и увеличи плаваемостта, улеснявайки подскоците му.