Джак Брул - Предсказанието

Трите перки бяха дълги пет сантиметра и направени от волфрамова стомана. Изящната им извивка беше предназначена за максимално изтласкване напред с минимална съпротива. Без да се колебае, той пъхна острието в дебелия капак и го повдигна.

В малкото отделение имаше едно-единствено червено копче. Мърсър го натисна, без да се замисля, че току-що е активирал еквивалента на четири хиляди и петстотин тона тротил. Електронният екран на „Тритон“ регистрира температурата. Деветдесет и девет градуса. На тази дълбочина трябваше да бъде много по-висока, за да заври водата, но лицевата част на шлема му бавно започна да се топи. Гледката се замъгли, сякаш Мърсър се опитваше да отвори очи в пълен с хлор плувен басейн.

Блясъкът на лавата се виждаше дори на светлината на халогенните прожектори на водолазния костюм.

Мърсър затвори капака на бомбата и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл. Дори ако лавата потечеше над бомбата, защитният й кожух щеше да я предпази от термалната атака.

Единият мотор се влачеше безполезно зад него и управлението на костюма се превърна в предизвикателство, особено когато Мърсър осъзна, че другият главен мотор е повреден, и губи равновесие. „Тритон“ искаше да завие наляво и после надолу. Мърсър настрои баланса така, че скафандърът да е в хоризонтално положение и да му позволи да използва моторите за посоката, за да се изтласква напред. Имаше чувството, че едва пълзи в тунела. Щипките му се влачеха по дъното и утайката заслепяваше.

Магмата зад него продължаваше да навлиза в тунела и колкото и бързо да се придвижваше, Мърсър не можеше да избегне врящата вода. Дигиталният термометър отчете сто и три градуса. Лицевата част на шлема се бе превърнала във вълнообразна призма. Охладителната система се бореше да компенсира топлината. На лакътя му се образува гореща точка, която направи мехур на кожата му. В скафандъра се разнесе миризма на варено месо.

Шлемът издрънча в опустошените останки на „Консей“. Беше изминал стоте метра за петнадесет минути. „Петромакс Ейнджъл“ се движеше с максимална скорост дванадесет възела. Мърсър трябваше да им даде най-малко два часа, за да се отдалечат от мястото на експлозията и неизбежната вълна цунами, която щеше да последва.

Той се покатери върху робота, закачи се в плетеницата от жици, сряза ги с щипците и се измъкна. Повече от всичко друго на света искаше да изнесе трупа на Скот на повърхността, но нямаше как да го направи. Без да бъде контролиран от оператор вътре, водолазният костюм можеше да се заклещи в тясното гърло на вулкана и да задържи и двата на място.

Мърсър сложи ръка на гърдите му.

— Съжалявам — промълви той, измъкна кабела от Скот, хвана го здраво и го дръпна с щипците.

Реакция не последва. Мърсър дръпна отново, този път по-силно, и изведнъж усети, че го изтеглят от тунела. Той отскачаше и се премяташе насам-натам, докато кранистът на кораба мислеше, че вади робота.

След няколко минути Мърсър видя, че е изпреварил топлинния шок. Температурата беше спаднала с десетина градуса. Не беше сигурен, но сякаш замъглената лицева част на шлема му се бе изчистила.

Три минути по-късно кабелът го измъкна от тунела и Мърсър се озова в студена вода. Пластмасата изпука, когато се охлади, но не се проби. Мърсър отпусна мускулите на гърба и раменете си за пръв път, откакто бе влязъл в гърлото на вулкана.

— Джим, чуваш ли ме? Джим, говори Мърсър. Чуваш ли ме?

— Чувам те. Какво се случи там долу, по дяволите? Очаквах да изтегля робота преди половин час.

— След минута ще ти обясня всичко. Държа края на кабела. Дърпаш мен.

— Какво? Къде е Скот?

— Мъртъв е. Моля те, Джим, издърпай ме. Ще ти разкажа всичко.

— Добре.

— Джим, намери Спирит Уилямс и не я изпускай от поглед.

— Защо?

— Тя носи дървени обувки.

Мърсър се надяваше, че Маккензи знае апокрифната история за произхода на думата „саботаж“. Предполагаше се, че произлиза от бунт по време на Индустриалната революция, в който френските работници хвърляли дървените си обувки тип сабо в машините във фабриките, за да ги повредят.

Той продължи да се издига нагоре като закачена риба.

На петнадесет метра дълбочина водата бе все още тъмна и зловеща както близо до гърлото на вулкана. Слоят пепел блокираше слънчевата светлина и беше покрил цялото море. Мърсър стигна до девет метра и усети, че изтеглянето стана по-бавно. Работниците се подготвяха за деликатната операция да го прехвърлят на кораба. Все още не можеше да определи къде е повърхността, като ли да види очертанията на „Ейнджъл“.