— Много — отвърна той, извади бележника си и го отвори. — Но доколкото мога да преценя, нищо от това няма да ни помогне особено.
— Това засега го забрави; дай да се опитаме поне да си създадем някаква представа кой по дяволите е той всъщност; после ще видим дали това ще ни даде нещо, по което да поработим.
Крейгар кимна и започна:
— Майка му живяла щастливия и пълноценен живот на мелез между дракон и дзур. Станала курва. Баща му, по всичко личи, се е занимавал с какво ли не, но със сигурност е бил наемен убиец. Сравнително компетентен, при това. Доколкото мога да преценя, баща му е умрял при падането на град Драгара. Приемаме, че същото се е случило и с майка му. Скрил се е по време на Източните нашествия, появил се е отново след като Зерийка взе трона. Опитал се да получи родствени права в дома на Дракона и бил отхвърлен, разбира се. Същото опитал и в дома Дзур, със същия резултат.
— Чакай малко. Искаш да кажеш, че това е било преди да си извоюва мястото в Дзур?
— Точно. А, между другото, истинското му име е Лерет — или по-точно, с това име се е родил. Използвал го е първия път, когато се е присъединил към джерегите.
— Първи път?
— Да. Адски много ровене ми отне, докато го открия, но го намерихме. Използвал е името Лерет, разбира се, а в хрониките на джерегите такова име не се упоменава.
— Как тогава…
— Хрониките на лиорните. Струва ми почти две хиляди в злато, между другото. И, оказва се, „някой“ е успял да подкупи няколко лиорни. Много записи, които би трябвало да споменават за него или за семейството му, са заличени. Отчасти беше просто късмет, че се натъкнахме на нещо, което е пропуснал или до което не е имал достъп. Останалото беше умно планиране, брилянтно изпълнение…
— Пари — добавих.
— Точно. И намерих една млада лиорнска дама, която не можа да устои на явния ми чар.
— Изненадан съм, че изобщо те е забелязала.
— А! Те никога не го забелязват, преди да е станало късно. Във всеки случай бях впечатлен, както от Крейгар, така и от Мелар. Не е лесно да подкупиш лиорните, за да получиш достъп до хрониките им, а да ги подкупиш, за да ги променят, е почти нечувано. Все едно да подкупиш убиец, за да ти даде името на лицето, което му е дало поръчката.
— Всъщност — продължи Крейгар — тогава той не се е присъединил официално към дома Джерег и това беше една от причините да се затрудним толкова. Работил е като наемник.
— „Работил“?
— Точно така.
— Не мога да го повярвам, Крейгар! В колко още убийци ще се спъваме? Започвам да живея с чувството, че съм част от цяла орда.
— Мда. Просто не е безопасно да вървиш нощем по улиците, нали? — Той се изхили.
Махнах към шкафа с вино. За мен беше малко рано, но усетих, че имам нужда от нещо, което да ми помогне след толкова изненади.
— Добър ли е бил? — попитах.
— Компетентен — потвърди той, докато ни наливаше по чаша от „Долината на Барит“. — Взимал е само дребни поръчки, но не е издънил нито една. Изглежда, не е поемал нищо, което да струва повече от три хиляди.
— Достатъчно, за да преживява.
— Предполагам. От друга страна, също така не е отделял много време за това. Всъщност не е взимал „работа“ повече от два пъти годишно.
— О?
— Да. Имаме си значи един убиец, ако ме извиниш за израза, който през цялото време, докато работи за джерег, прекарва повечето си свободно време в обучение по фехтовка.
— Наистина?
— Да. И забележи, учил се е при лорд Онар.
Изправих се в стола си толкова рязко, че за малко щях да изтърся Лойош, който се оплака много горчиво от грубото ми отношение.
— О, не! Значи така е станал толкова добър с меча, че да може да надвие седемнайсет дзурски герои!
Той кимна мрачно.
— Имаш ли някакви предположения защо Онар се е съгласил да го вземе за ученик? — попитах.
— Не предположения — знам го точно. Историята наистина е мила. Жената на Онар е прихванала една от чумите по време на Междуцарствието. Мелар, предполагам, че тогава се е наричал Лерет, намерил вещица, която да я изцери. Както знаеш, по това време магьосничеството не действало, а имало адски малко източни вещери, съгласни да работят за драгари, и още по-малко драгари, които познавали вещерството.
— Това го знам — прекъснах го.
Крейгар млъкна и ме изгледа.
— Баща ми умря при една от чумите — обясних. — Много след Междуцарствието, когато до голяма степен са били надвити. Не познаваше магьосничеството. Аз го знаех, но недостатъчно. Можехме да го изцерим с вещерство, било аз, било дядо ми, но той не ни позволи. Вещерството беше твърде „източно“, нали разбираш. Баща ми искаше да бъде драгар. Затова си купи титла и ме накара да уча драгарска фехтовка и чародейство. И, разбира се, след като изтръскахме всичките си пари през прозореца, не останаха, за да наемем магьосник. Щях да умра от същата чума, ако дядо ми не беше ме изцерил.
Читать дальше