Стивън Бруст - Атира

— И още как. Но аз съм защитен по-добре от Юзда.

— Но защо ще иска да те убие?

— Има си причини.

Савн помисли.

— И какво ще правиш?

— Де да можех да го измисля — въздъхна Влад. — Май няма смисъл да се бяга, след като нещата са стигнали толкова далече. Пък и съм му длъжник, заради Юзда.

— Длъжник ли? Ти и преди каза нещо подобно. Какво имаш предвид?

Влад сви рамене.

— Говорех по-скоро на себе си. Все пак ми се ще да разбера какво е намислил.

— Вещерството не може ли да ти каже?

— Не е много полезно да надничаш в бъдещето.

— Лошо.

— Може би.

— Е, какво все пак ще направиш тогава?

— Ще се опитам да измисля — каза Влад. — Имам си и други начини. Най-интересното е, че понякога вършат работа.

И зарея поглед някъде далече, сякаш заговори наум с невидими същества.

Влад ровичкаше в купата със салатата, но ядеше малко, било защото вкусът не му харесваше или защото си мислеше за други неща. Савн си изяде салатата ако не с голямо удоволствие, то поне с добър апетит.

Савн усети, че Влад го гледа, което малко го поизнерви, докато изстискваше скъпото парче лимон върху сиренето и зеленчуците, пъхна още една шепа салата в устата си и изтри ръката си в ризата. Източнякът въздъхна.

— Знам едно място — заговори той, — където можеш да се храниш всеки ден в продължение на половин година, без да вкусиш два пъти едно и също блюдо. Място, където сервитьорите са ловки и дискретни: изобщо не ги забелязваш, но блюдото пред теб винаги е пълно и в чашата ти има вино. Където помещението е тихо, ведро и подредено с вкус, за да привлича вниманието на госта към насладите за езика. Където разядката е свежа, блазнеща и възбужда сетивата като първите любовни милувки. Където плодовете са сладки и сочни, или тръпчиви и хрупкави, и допълват сиренето, както салатата допълва хляба — с благоговение и радост. Където изборът на вина може да задоволи всякакъв вкус и в същото време те са подбрани нежно и грижливо. Където всяко месо е приготвено с почитта, която заслужава, и е оставено да разкрие уханието си в естествените сокове, които са му дали боговете, с много тънки нотки чубрица, джинджифил и естрагон, само за да насочат вниманието на небцето към съкровените радости, присъщи единствено на тази мръвчица. Разбираш ли за какво ти говоря? Място, където гъбата и лукът се вихрят в танц с глътките вино и с пиперчето в сосовете, от които небцето пламва, а сладкото в края на вечерята е бис на една сърдечна симфония. Където…

— Храната тук май не ти харесва много — каза Савн.

— … цари тишина и покой, само с беседата, която се лее като виното от бутилката, леко и естествено, а всичко останало, като оставим настрана звуците на пиршеството, е тишината, дължима на тази прелестна храна, за да…

— Музика няма ли? Мислех, че в най-добрите кръчми има музика.

Влад въздъхна и се отърси от унеса си.

— Не, музика няма. Не обичам музика, когато се храня. Макар че — добави той — трябва да призная, че тук музиката ще е добре дошла. Поне ще те развлече малко.

— Ами, желанието ти май ще се сбъдне. Един менестрел пристига днес, или утре. От доста време никой не е минавал тука, а обикновено има по някой, веднъж или два пъти в неделята. Освен това жътвата вече е на свършване, а те винаги прескачат насам в края на жътвата.

— Нима? — възкликна Влад, изведнъж силно заинтересуван. — Менестрел, викаш? Добре.

— Защо?

— Обичам менестрелите.

— В смисъл, обичаш да ги слушаш или ги харесваш като хора?

— Всъщност и двете — каза Влад.

— Значи познаваш музиканти?

— Няколко.

— Не знаех, че ги има в големите градове.

— Почти всичко, което можеш да намериш извън града, можеш да го намериш и вътре.

— Наистина?

— Да. — Влад се замисли и добави: — Макар че има и изключения.

Савн се върна към салатата си, изчаквайки го да продължи. Но източнякът замълча, затова той преглътна и попита:

— Кои са изключенията?

— Какво? О. Мирът и тишината например — каза Влад. — Човек не разбира колко приятни са тези неща, освен ако не е прекарал по-голямата част от живота си без тях. Знаеш ли, когато напуснах града, доста време ми беше трудно да заспивам, просто защото не бях свикнал с тишината.

— Звучи странно.

— Да, сега и на мен ми изглежда странно.