Стивън Бруст - Атира

— Не разбирам.

— Както казах преди, съмнявам се, че е съвпадение.

— Жалко — бавно каза Савн, — че майстор Знахар така и не разбра какво го е убило.

— Майсторът ти не е успял?

Савн се сети за думите на Знахаря, че не се предава, и отвърна:

— Да. Засега. Не знае.

— Е, аз знам.

Очите на Савн се ококориха.

— Какво?

— Знам какво го е убило.

— Откъде?

— От това, че майстор Знахар не е успял. Повече информация не ми трябва.

— Добре де, но какво е тогава?

— Магьосничество.

Савн поклати глава.

— Майстор Знахар каза, че магьосничеството оставя следи.

— Със сигурност. Когато се появи по най-простия, грубоват начин, например да се накара сърцето му да спре или да се предизвика кръвоизлив, или по начин, който оставя видима рана.

— Но тогава какво е станало с него?

— Знаеш ли какво е некромантиката?

— Не.

— Некромантиката, в най-основната й форма, е просто магията на смъртта — онези особени сили, които се освобождават, щом едно живо същество престане да съществува. Има хора, които изучават способи да бъде надхитрена смъртта, начини да се продължи животът или да се имитира, средства да се заличи разликата между живот и смърт. А някои изучават душата, онова, което съществува след телесната смърт и къде отива то, което пък води до изучаването на други светове, на места, до които по обичаен начин не може да се стигне, и на съществата, които живеят там — например богове и демони, и силите, които действат между отделните светове, места, където животът се среща с неживот, където реалността е нечия прищявка и където Истината танцува под ритъма на барабана на желанията, и където…

— Не разбирам.

— Прощавай, разбъбрих се. Важното е, че един опитен некромант може просто да изпрати една душа в пъкъла, без да направи нищо, което би убило съответното лице.

— И лицето просто ще умре?

— Обикновено — да.

— Обикновено. А иначе?

— Не искам да говоря за това. Пък и все едно, в дадения случай не е важно. Един некромант може да постигне ефекта, който имаме при Юзда.

— А конят?

— Какво конят?

— Ами, той се е стреснал и е побягнал, сякаш се е уплашил от нещо.

— Това не ме изненадва. Животните често са чувствителни към магия. Особено по-тъпите. — Каза го някак особено, като шега, споделена със самия себе си.

Савн премисли всичко това и пак отвори уста.

— Но кой…

— Лораан естествено. Тоест барон Мала чука. Той е некромант. Нещо повече, самият той е немрящ, което доказва, че е опитен некромант, макар да не го знаех преди.

— Немрящ? Искаш да ме накараш да повярвам, че Негова милост е вампир?

— Вампир? Хм. Може би. Да знаеш случайно за случаи със загадъчна смърт, изцедена кръв, такива неща?

— Не. Ако имаше нещо такова, щях да съм го чул.

— Значи вероятно не е вампир. Въпреки че това не доказва нищо. Сетра е вампир, но въпреки това си яде и пие и й трябва много малко кръв.

— Кой?

— Една стара приятелка.

— Май съм чувал за нея — каза Савн. — Макар че не си спомням откъде.

— Сигурно ще да е някоя друга със същото име.

— Сигурно. Но ти наистина ли познаваш вампир?

— Странен при това. Все едно. Все пак, чудя се какво ли…

— Какви други видове немрящи съществуват?

— Не съм специалист по въпроса. Може пък скъпият ни лорд Мала чука да ме пусне да му ползвам библиотеката и да го проуча.

— Ами, можеш просто да го помолиш.

— Пошегувах се — каза Влад.

— Не мога да повярвам, че Негова милост е немрящ.

— И защо не?

— Ами, защото… просто не мога.

— Разбирам — каза Влад. — През целия си живот срещаш хора, за които просто приемаш, че можеш да им вярваш, а всъщност не ги познаваш. А после изневиделица се появява някой, който те кара да повярваш, че един от тях е някакво чудовище. Аз също не бих повярвал. Най-малкото, не и без много повече доказателства от очевидното.

Савн го зяпна, без да знае какво да отвърне. Стори му се, че говори на себе си, и отново долови в гласа на източняка онази подмолна омраза.

— Така правят те. Така се измъкват винаги, защото е по-лесно да се примириш с това, което ти казват, отколкото да погледнеш в… — Усети се, че слушателят му е изтървал нишката, и млъкна.

За миг Влад се замисли, сякаш се мъчеше да оформи по-лесно обяснение. После сви рамене.

— Вярваш или не — твоя работа. Това, което искам да разбера, е какво е намислил този кучи… ъъъ, този приятел. Съвпадението е твърде голямо, както казах. Мен не може да ме убие като Юзда, но…

— Той иска да те убие?!