Стивън Бруст - Атира

За тези неща си мислеше, когато се усети, че вече вървят през селото и че всъщност са стигнали до къщата на Тем. Спряха и той каза:

— Кога ще се видим пак?

— Не знам, приятелю. Може би утре?

— Добре.

И наистина бяга чак до вкъщи — вдишваше с наслада хладния въздух, заслушан в бързите си стъпки по уличната пръст, под смрачаващото се небе и срещу вече захладняващия, щипещ лицето му вятър.

Успя да се прибере навреме за вечеря и не даде повод на Ма и Та да го разпитват. Полий както обикновено бърбореше, без да спира, и Савн, макар почти да не я слушаше, долови няколко намека, насочени към него. За щастие, Ма и Та не ги подхванаха.

Същата нощ Савн заспа веднага и докато спеше, сънуваше, че стои на улицата пред къщата на Тем, а Лоува стоеше сред някаква безлика тълпа и го гледаше с възхита как кара земята да се разтваря и затваря и как прави огнено кълбо от въздуха. Когато се събуди, си спомни съня и каза на глас:

— Странно. Досега не бях си и помислял, че ми харесва.

Сега какво?

Тя се спусна надолу към постройката, в която беше отседнал Даващия. Знаеше, че съешникът й вече е там. И още докато цепеше въздуха, за да кацне на покрива, и посягаше с ноктите на краката си, за да се хване за мекото дърво, той се понесе във въздуха и прелетя точно пред нея.

Тя се изкиска и пое след него.

Мек? Съешникът й мислеше за някой мек. Но как да го отличи между всички?

Помъчи се да разбере за кого я пита съешникът й. Разбираше нещо от плодове, както и от миризмите на плодове, но когато се опита да разбере какъв точно е плодът, съешникът й се ядоса.

Най-сетне разбра какво иска той и си помисли, щом трябва, така да бъде. Добре поне, че беше летящо същество.

Вече нагоре, навън, по теченията, изтласкваш ги под себе си, през мътната пелена, без да дишаш. После — още по-нависоко и нависоко и само заради чистото удоволствие се гмуркаш, пропадаш като камък покрай отвесната скала и се плъзгаш.

Нещо подобно на смях се изтръгна от мислите й и отекна от съешника й.

Той намери оня, когото трябваше да следят, и тя пое по дирята, която й посочи. Да, това трябваше да е. Така да бъде. Чакаше ги дълга и скучна нощ.

Дано поне да успееше да остане будна.

След като закуси, Савн излезе навън. Огледа стърнището, покриващо почти цялото поле. Гледката се прекъсваше само от купищата пълни чували и стопанските пристройки на къщата. Почвата изглеждаше буцеста, корава и някак като че ли по-кафява, отколкото беше през пролеттта, макар да му бяха казвали, че това е само от въображението му.

Сякаш едва вчера беше застанал пак тук и бе видял цветенцата, осеяли всичко наоколо, повечето сини, и тук-там — розови и бели петънца. Но сега всичко приличаше на пустиня, освен тясната дълга ивица покрай пътя, с гъстия лен, израснал до кръста му. Там двамата със сестра му щяха да работят днес. Ма и Та вече бяха привършили с шетнята вкъщи и жънеха от запад, а Полий държеше малкия сърп и го чакаше.

Денят беше свеж и прохладен, а въздухът — сух и чист. Щеше да е хубав ден за работа. Той най-много мразеше ранната част на жътвата, защото в жегата всичко изглеждаше дваж по-трудно. При дъжд беше почти толкова зле, но днес май нямаше да вали, не се мяркаха и сиви петна по оранжево-червената небесна пелена, тъй че може би щяха да извадят повече късмет с времето.

Взе от навеса два дълги платнени чувала, изтръска ги и ги обърна, след което кимна на сестра си.

— Почти сме свършили — каза тя.

— Знам. Днес, или най-много до утре.

Полий, с ръце на кръста, стиснала малкия сърп в едната, разкърши снага, сякаш за да отпусне вече уморените си мускули. Савн разтри раменете си и си надяна ръкавиците от лиорнска кожа. До половин час дланите му щяха да са се сгорещили и изпотили, но както знаеше много добре, най-лошото щяха да са мазолите.

— Е, да почваме. — И тръгна към последната нива.

Савн събираше ожънатите стръкове в чувалите, а сестра му вървеше напред със сърпа. Влязоха лесно в ритъм, а това беше важно. Иначе щеше да трябва Савн да събира ожънатото от земята, от което гърбът скоро щеше да го заболи, а и ставаше два пъти по-бавно. Но вече бяха свикнали един с друг, тъй че Полий замахваше за всеки пореден откос, стръковете падаха в облечените с ръкавици ръце на Савн и той правеше половин крачка назад, за да избегне задния замах. Не му се налагаше да гледа нито ръцете си, нито стръковете — само сестра си, за да може, ако по някаква причина ритъмът се промени, да избегне острия резец. Много добре знаеше какво ще го сполети, ако отклони погледа си в неподходящ момент — беше помагал три пъти на майстор Знахар в закърпването на посекли се жътвари.