Стивън Бруст - Атира

— Мога да си го представя — каза Савн.

Влад кимна, после хвана верижката, която висеше на шията му, поколеба се, облиза устни и я смъкна. В края й имаше проста метална рамка, стягаща някакво черно камъче.

— Какво е това?

— Не питай — прекъсна го Влад. В същото време над главите им се чу плясък, като от големи разбудени птици. Савн се стресна и скочи, но Влад поклати глава, сякаш да му каже, че няма от какво да се безпокои.

— Помниш ли как се отпуснахме миналия път? Е, ще трябва да го направим отново, но този път преживяването ще е съвсем различно.

— В какъв смисъл?

— Ще видиш. В един момент ще загубиш ориентация, но няма от какво да се безпокоиш.

— Добре.

Той отново притвори очи и се остави гласът на Влад да го поведе, през всеки мускул на тялото му, остави се напрежението да го напусне, остави се да се понесе надолу и все по-надолу, в земята под него, докато не изпита познатото вече усещане как плува в някаква пустота, все едно че е престанал да бъде част от собственото си тяло — все едно че стоеше някак встрани от него, далечен и безучастен. А след това гласът на Влад каза:

— Сега усещаш силна топлина и светлина — все едно че си само едно въздушно мехурче и можеш да отидеш навсякъде. Да. Мисли за себе си като за въздушно мехурче, което се движи накъдето пожелаеш. Не те обкръжава нищо, ти си празен. Почувствай, че можеш да се движиш накъдето пожелаеш. Ти си отпуснат. Ти си отпуснат и уверен.

„Да — съгласи се наум Савн. — Точно така се чувствам. Искам да бъде така и е така. Невероятно!“

— Сега — каза Влад — си представи себе си, като празен мехур. Носиш се надолу през земята, надолу и надолу през пластовете камъни, смесваш се със земята, с всеки неин пласт, навлизаш все по-дълбоко и заспиваш, все по-дълбоко.

„Да, ще си го представя; ще го направя“, помисли си той и сякаш тялото му остана някъде много далече.

— А сега, много бавно, отвори очи и ме погледни, но не ставай. Погледни ме и си представи, че съм там с теб — двамата сме заедно, две въздушни мехурчета под земята. С очите на своето тяло ме виждаш как държа парче плат. Сега си представи вятър, той те понася и ти се отъркваш в плата. Ето, виждаш ли как пърха? Докосни плата отново, още веднъж. Не натискай; пожелай го да стане. Усещаш ли тъканта на плата, гладка, леко студена, вътъка, различим под пръстите на ума ти? Още веднъж, лек натиск. Да, това беше ти, ти го почувства.

— Сега ние, две въздушни мехурчета, ще се допрем — продължи Влад. — Чуваш ли вече думите ми, сякаш са отекнали, веднъж изречени на глас, веднъж прошепнати тихо? Едната се понася малко пред другата, сякаш усещаш времето, нужно, за да мине звукът през ушите ти, защото сега ти усещаш това време, но решаваш да го отречеш, тъй че тези звуци, изречени на глас и еднакви, се сливат; те са силни, усилват се взаимно. А сега чуваш само шепота и без да издаваш звук, ти ми зашепваш в отговор собствените си мисли — оформяш думи и ми ги даваш, все едно че поставяш перце в дланта ми, но устата и езикът ти не се движат. Кажи ми, по този начин, че ме чуваш.

„Чувам те“ — отвърна Савн с благоговение, но с някакво далечно и смътно благоговение, противоположност на съня, сякаш бе нещо естествено и съвсем обикновено, но знаеше, някъде в ума си, че ще е невероятно, щом се събуди.

„И аз те чувам — каза му Влад. — Ще запомниш това усещане, как се допират умовете ни, и винаги ще можеш да се отзовеш“.

„Да — каза Савн. — Ще го запомня“.

— Сега започваш да се вдигаш обратно нагоре през земята, и с всеки пласт започваш да се пробуждаш. Връщаш се, все по-близо и по-близо; отново усещаш крайниците си, отново ги познаваш като част от самия теб , и чуваш истинския ми глас в истинските си уши и с този звук, ти си буден, и помниш всичко, което се случи, ти си отпочинал, буден и уверен.

Савн примига и му се дощя да отвори очи, въпреки че си бяха отворени. После каза:

— Чувствам се… странно. Колко време мина?

— Около половин час.

— Половин час? — Замълча, докато се увери, че е така, и попита: — Наистина ли преместих онова парче плат?

— Премести го — каза Влад.

Савн поклати глава, но не намери думи.

— Как се чувстваш? — попита го Влад.

— Чудесно. Малко съм уморен май.

— Ще мине. Тази нощ може да имаш трудности със заспиването. Ще ти препоръчам много физическо натоварване.

— Добре. Ще бягам чак до вкъщи.

— Добра идея.

Двамата станаха. Влад си взе талисмана и си го окачи на шията. Тръгнаха бавно към пътя и отново поеха към селото. Савн не можеше да измисли какво да каже, пък и беше изпаднал в такова удивление и почуда, че не се и помъчи много. Поклати глава. Сега сякаш усещаше по-ясно полъха на вятъра на гърлото си, резките очертания на дърветата на фона на предвечерния здрач и песента на птиците наоколо. Винаги ги беше имало, но защо бе предпочитал да не ги чува и защо ги чуваше едва сега?