Стивън Бруст - Атира

— О.

На връщане през сипея на Савн му се стори, че чувството е отминало — че онова, което сякаш се беше отворило у странния мъж, който крачеше до него, се е затворило отново. „Е — каза си той. — Вече е малко късно, но какво ли трябваше да го попитам?“

Щом стигнаха билото и хванаха отново пътя, той каза:

— А… Влад?

— Да?

— Ти снощи, ъъ, направи ли нещо на Ма и Та?

Влад се намръщи.

— Да съм им направил нещо ли? Искаш да кажеш, дали не съм им направил някаква магия? Какво те кара да мислиш така? Да не би да се държат странно?

— Не, просто не разбирам защо не са ядосани, че се прибрах толкова късно.

— Просто поех отговорността. Нищо повече.

— Разбирам. — Савн не беше убеден, но пък и му беше много трудно да повярва, че източнякът може наистина да им е направил магия. Но не искаше да остави въпроса висящ, затова попита: — Твоите родители как изглеждат?

— Те са мъртви — отвърна Влад.

— О. Съжалявам. — Помисли за миг какво ли щеше да е без Ма и Та, после реши, че не е добре да се задълбочава в такива мисли. — Те ли са те учили?

— Не, дядо ми го направи.

— И той ли…

— Не, той още си е жив. Или във всеки случай беше жив допреди няколко години. Стар е, но вещерите, като магьосниците, обикновено живеят дълго.

Стигнаха до уширението на пътя, където колите и фургоните обикновено обръщаха, малко на запад, преди пътят да започне да лъкатуши през селото. Гората продължаваше да се издига от двете им страни.

— Днес ще ми покажеш ли още малко вещерство? — попита Савн.

Влад сякаш сви рамене, без да помръднат.

— Какво би искал да научиш?

— Ами всъщност… не знам. Бих искал да науча нещо интересно.

— Това е един от възможните подходи.

Поеха отново по пътя, подминаха мястото, където Савн за първи път се беше срещнал с Влад, и се заизкачваха по полегатия склон, водещ към последния хълм преди селото.

— Какво искаш да кажеш? — попита Савн.

— Към изкуството на вещерството може да се подходи от няколко страни. Едната е ученето на интересни неща, другата е търсенето на знание, а третата е да се търси разбиране, или мъдрост, ако щеш, въпреки че не е съвсем едно и също…

— За това ми говореше преди, нали? Имам предвид, за вещерството и разбирането.

— Да.

— Но знанието и разбирането не са ли едно и също?

— Не.

Савн изчака източнякът да обясни, но той замълча. Вместо това малко по-късно добави:

— А има и още един подход: търсенето на сила.

— Ти по кой тръгна?

— Като теб. Исках да науча интересни неща. Налагаше ми се, един вид.

— Защо?

— Дълга история.

— О. Ами аз?

— Сам трябва да решиш коя посока да хванеш.

— Вече знам.

— Така ли? Кажи.

— Вече казах. Искам да правя интересни неща.

— Хм.

— Като теб.

— И защо?

— За да впечатлявам момичетата.

Влад спря, изгледа го замислено и Савн имаше чувството, че източнякът сякаш го вижда за първи път. След малко на устата му се изписа лека усмивка и той промълви:

— Какво пък, защо не? Дай тогава да се отбием от пътя.

Горите и джунглите някак винаги се оказват подходящи за такова нещо.

— Място със сила няма ли да търсим?

Влад се изсмя.

— Не ни е нужно… на този етап.

— Добре. Предполагам, че все ще разбера някога.

— Да, сигурно ще разбереш някой ден. Но засега това няма защо да ни безпокои.

— Тук ли?

— Не, малко по-навътре, мисля. Не искам да ни разсейват шумове от коне и коли.

Савн тръгна след него през гъстите дървета, покрай ниските храсти и под надвисналите клони. Най-сетне Влад като че ли намери каквото търсеше, промърмори нещо, седна до широкия дънер на един стар салкъм и каза:

— Сега се настани удобно.

— Удобно ми е — отвърна Савн, след като седна и той. Но бързо разбра, че не е така, и се намести по-добре. Започна да изпитва лека възбуда, но отърси рамене и зачака, мъчейки се да си спомни онова състояние на отпуснатост, до което бе стигнал предната вечер. Влад го гледаше съсредоточено, с много лека усмивка под черните косми, порасли над устата му.

— Какво има? — попита Савн.

— Нищо, нищо. Какво знаеш за психичното общуване?

— Ами… знам, че някои хора могат да го правят, донякъде. И знам, че магьосниците го могат.

— Опитвал ли си се някога?

— Аз?! Не.

— Защо не?

— Ами, ъъъ, нямам никакво основание да мисля, че мога.

— Всеки го може. Трябва само да ти се покаже как става.

— Искаш да кажеш, да чета хорските умове?

— Не точно това. По-скоро е все едно да говориш, без да издаваш звук. Възможно е да се четат мисли, но това е много, много по-трудно, а и дори да го постигнеш, могат да те хванат. — Влад замълча и сякаш си спомни нещо, ако можеше да се съди по отнесения му поглед и усмивката му. — Много хора се дразнят, когато проникнеш в мислите им.