Стивън Бруст - Атира

— Не да стоиш настрана от действията — рече той. — Искам да кажа, да не се боиш да оформяш общи заключения, да се опитваш да откриваш законите, които диктуват събитията на историята, и да…

— Не разбирам.

Влад въздъхна.

— Би трябвало да се опиташ да не ме караш да се връщам все отначало.

— Но за атира…

— Да. Има два типа атира, Някои от тях са мистици, които се опитват да изследват същността на света, като се вглеждат в себе си, а други са изследователи, които гледат на света като на задача, която трябва да бъде решена, и по този начин свеждат хората или до незначителни, разсейващи ги подробности, или гледат на тях като на късчета от мозайката и се отнасят с тях по съответния начин.

Савн се замисли над това и каза:

— Изследователите ми се струват опасни.

— Така е. Но не са толкова опасни, колкото мистиците.

— Защо?

— Защото изследователите поне вярват, че другите са реалност, макар и маловажна. За един мистик това, което обитава вътре в него, е единствената реалност.

— Разбирам.

— Барон Мала чука е мистик.

— О!

Влад изведнъж се надигна и за миг Савн се уплаши, че ще вземе да се хвърли в пропастта. Но той само вдиша дълбоко и каза:

— Той е от най-лошия вид мистици. Способен е да гледа на хората като на… — Гласът му заглъхна. Погледна Савн и извърна очи. За миг на Савн му се стори, че долавя в думите и погледа на източняка такава ярост, че пред нея гневът на един селски Вития щеше да прилича на детска сръдня.

За да го поразсее, Савн каза:

— А ти какъв си?

Изглежда, подейства, защото Влад се изсмя късо.

— Имаш предвид дали съм мистик, или изследовател? Вече от няколко години търся отговора на този въпрос. Не съм го намерил, но знам, че другите хора са реалност, а това все пак говори нещо.

— Сигурно.

— А преди време не знаех това.

Савн не знаеше как да реагира на думите му и си замълча. След малко Влад добави:

— А и слушам философи.

— Когато не ги убиваш.

Този път източнякът се засмя искрено.

— Дори и тогава ги слушам.

— Разбирам — каза Савн.

Влад го погледна съсредоточено.

— Да. Мисля, че разбираш.

— Сякаш те изненадва.

— Прощавай — каза Влад. — Ти си… не знам… сякаш по-образован, отколкото биха си помислили повечето хора от големия град.

— Ами… учих си писмото и четмото, история и всичко останало, защото напълних ведрото още на двайсет, и те…

— Напълнил си ведрото ли?

— В града не се ли казва така?

— Не знам. Във всеки случай не съм го чувал.

— Ами… то аз почти не помня кога беше. В смисъл, много млад бях тогава. Но ти дават едно ведро и…

— Кои са „те“?

— Ма, Та, Витията и Благия.

— Разбирам. Продължавай.

— Дават ти едно ведро и ти казват да влезеш в гората, а когато се върнеш, поглеждат какво има във ведрото и решават дали да те дадат за чирак някъде.

— А ти с какво напълни своето?

— Не-не, това е само израз, означаващ, че са казали „да“. В смисъл, ако се върнеш с вода, тогава Благия ще се опита да те направи жрец, пък ако се върнеш с пръчки, ами не знам как точно да го кажа, ама решават, а аз като се върнах, решиха да ме дадат за чирак при майстор Знахар.

— И с какво се върна?

— С едно ранено крадливче.

— Аха, това май обяснява нещата. Все пак, чудя се дали не е въпрос и на шанс.

— В смисъл?

— Ами, колко ли пъти едно дете ще вземе първото нещо, което му попадне, и накрая ще стане кърпач на обувки, макар да е бил по-добър за тъкач?

— Това не става — обясни Савн.

Влад го изгледа.

— Така ли?

— Не става — повтори Савн, леко подразнен.

— А ти откъде знаеш?

— Защото… просто не става.

— Защото така са ти казали?

Савн усети, че се изчервява, макар да не разбра защо.

— Не става, щото точно затова е изпитанието.

Влад продължаваше да го гледа съсредоточено.

— Винаги ли приемаш всичко, което ти се казва, без да го подлагаш на съмнение?

— Въпросът ти е груб — отвърна Савн, без да се замисли.

Влад изглеждаше стъписан.

— Прав си. Извинявай.

— Някои неща — поясни Савн — просто ги знаеш.

Влад се намръщи и се отдръпна на крачка от пропастта. Стисна ръце зад гърба си и килна леко глава.

— Сигурен ли си? Савн, когато „просто знаеш“ нещо, това означава, че то е набито в главата ти по такъв начин, че се държиш все едно, че е вярно, дори когато разбереш, че не е. — Коленичи и го погледна право в очите. — Съвсем не е задължително тази идея да е добра.

— Не те разбирам.

— Например ти си толкова убеден, че барон Мала чука е непобедим и съвършен, че би си стоял така, оставяйки се да те убие, вместо да вдигнеш пръст, за да се защитиш.