Стивън Бруст - Атира

Тя веднага отиде при него и го придърпа в един ъгъл.

— Кажи ми какво стана снощи?

— Какво имаш предвид?

— Съвсем изчезна. Ма и Та щяха да полудеят. Накрая си легнах, а когато се събудих тази сутрин и ги попитах дали си се върнал, те ме изгледаха, сякаш не разбираха за какво говоря, и казаха, че вече си станал и излязъл.

— Ами, излязъл бях.

— Не говоря за това, тъпчо.

— Не ме наричай „тъпчо“.

— Къде беше?

— Проучвах пещерите.

— През нощта?

— Ами да. Защо не?

— Но защо закъсня толкова?

— Загубих представа за времето.

Тя го изгледа намръщено, явно недоволна от отговора, но и без да знае как да разбере повече.

— Добре, но не ти ли се струва, че Ма и Та се държат малко странно? Първо бяха толкова притеснени за теб, а после…

— О, нали ги знаеш. Притеснят се, после им мине. Виж, искаш ли да поговорим по-късно? Сега трябва да вървя.

— Къде ще ходиш? Савн, спри. Не смей да ми бягаш така. Савн…

Гласът й го догони през вратата, но той не й обърна внимание. Единственото място, където можеше да му хрумне, че ще намери Влад, беше пак при пещерите, затова веднага забърза натам. Първата миля мина по пътя за имението, а после отцепи през сипея. И тъкмо когато се канеше да тръгне надолу, зърна най-високо на скалите сивата фигура. Затича се към нея и тъкмо когато почти се увери, че е Влад, източнякът се обърна към него и му махна с ръка, сякаш през цялото време го беше виждал.

Щом стигна до него, не каза нищо, а само се спря да си поеме дъх. Влад стоеше и се взираше към речните вирове, далече под тях и осеяни с хора, дошли да се окъпят, да се изперат или просто на приказка. Савн се опита да види цялата сцена с очите на човек, виждащ я за първи път: бързото речно течение отдясно, резкия завой покрай Черни скали, разпенената до бяло вода в тясното корито, после как изведнъж се уширява във вировете и плитчините, жълто-кафява, после как отново постепенно се стеснява, пресичайки равнините и започва да възвива на юг, към морето, на невоъбразимо много стотици мили оттук.

— Красиво е, нали? — промълви той.

— Красиво ли? — отвърна Влад, без да извръща глава.

— Ти не мислиш ли така?

— Може би. Природата обикновено не ме вълнува особено. Впечатлява ме това, което човекът прави от своя свят, а не какво ни е дадено поначало.

— О. — Савн помисли. — Аз май съм противоположният случай.

— Да.

— Това има ли значение?

Влад го погледна и очите му за миг блеснаха весело. После отново се загледа към реката.

— И да, и не — каза той. — Преди две години срещнах една философка. Каза ми, че такива като мен градят, докато такива като теб се радват на живота.

— А няма ли такива, които правят и двете?

— Да. Според тази дама те стават творци.

— Ти радваш ли се на живота?

— Аз ли? Да, но аз съм си с късмет по рождение.

— О. — Савн си спомни за онова, което източнякът му беше казал предната нощ. — Сигурно си, щом си още жив, макар че искат да те убият.

— О, не. Това не е късмет. Жив съм, защото съм достатъчно добър, за да оцелявам.

— Какво имаш предвид тогава?

— Късметът ми е, че при моя живот, при тези хора, които искат да ме убият, все пак мога да се радвам на живота. Не всеки го може и смятам, че ако не го можеш, просто нищо не може да се направи.

— Аз пък никога не съм срещал философ.

— Дано срещнеш някой ден. Винаги си струва да поговориш с тях.

— Според Та такива неща са губене на време.

— Твоят Та, съжалявам, че трябва да го кажа, греши.

— Защо?

— Защото всяко нещо си струва да се изследва, а ако не изследваш собствения си възглед за живота, му оставаш роб и неволно започваш да правиш неща, които… Все едно.

— Мисля, че разбирам.

— Нима? Това е добре. — И след малко добави, сякаш на себе си: — Много неща научих от тази дама. Жалко, че трябваше да я убия.

Савн го изгледа, но източнякът като че ли беше напълно сериозен. Продължиха да гледат мълчаливо към речните вирове.

Бяха достатъчно близо и Савн можеше да отличи някои от хората долу, не толкова по чертите, колкото по дрехите и жестовете им. Мяркаха се неколцина, чиито имена знаеше, но не познаваше никого от тях добре и за първи път се зачуди защо е така. Мала чука беше по-близо до Голям чукар, отколкото до Бял камък или Ичгонема, но по тези места той беше ходил, докато беше обикалял из околностите, както и по работа с майстор Знахар, и познаваше някои хора в тези села; но тези долу от Голям чукар му бяха непознати, въпреки че различаваше между тях хора, с които е говорил.