Стивън Бруст - Атира

— Чувствам се добре — отвърна той, изненадан от откритието си. — Все едно, че съм… не знам, по-жив, може би.

— Хубаво. Справи се добре.

— Искаш да кажеш, че вече съм вещер?

— О, не. Това беше само първата стъпка — да подготви ума ти за пътуването.

— Усещането е страхотно.

— Знам.

— Какво правим по-нататък?

— По-нататък те връщаме у дома. Вече е късно.

— Нима? — Савн посегна през връзката си да разбере колко е часът и пребледня. — Богове! Представа нямах…

— Не се тревожи.

— Но Ма и Та…

— Ще говоря с тях.

— Но те… — Преглътна думите си. Канеше се да каже, че родителите му няма да слушат един източняк, но усети, че няма да е учтиво да го каже. Все едно, Влад много скоро щеше да го разбере сам.

Източнякът сякаш не забеляза. Махна на Савн да се приближи и щом се събраха, сви юмрук, лицето му се стегна — и отново се озоваха в Мала чука, в северния край на селото. Савн смътно успя да различи заобикалящото го на бледожълтата светлина, която продължаваше да се излъчва от Влад.

— Ти ни телепортира! — извика той.

— Зная, че живееш някъде насам, а това е единственото място, което познавам достатъчно добре, за да…

— Но ти ни телепортира!

— Ами да. Ти каза, че си закъснял. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Не, не, но не познавам никой друг, който да е достатъчно добър за това.

— Не е чак толкова трудно.

— Ти си магьосник.

— Е, да. Наред с някои други неща.

Савн го зяпна ококорен, след което се усети, че се държи невъзпитано. Влад само му се усмихна и рече:

— Хайде. Не знам къде живееш, така че останалата част от пътя ще я минем пеш.

Стъписан, Савн тръгна по пустата улица. После попита:

— Как телепортираш? Чувал съм, че…

— Изобщо не е трудно. Трябва само да си уверен, че знаеш точно къде отиваш. Трудното е да не ти прилошее след това, за което помага вещерството.

— Но как знаеш къде ще стигнеш?

— Трябва да го помниш много добре, всъщност — съвършено. Тъкмо запомненото позволява да се осъществи пътуването.

— А ако не си го запомнил толкова добре?

— Тогава си в беда.

— Но…

— Понякога можеш да си подготвиш място, до което да се телепортираш. Това те ограничава, но е добре, ако бързаш.

— Можеш ли да ме научиш на всичко това?

— Бих могъл. Къде е къщата ти?

— Отвъд този хълм, но трябва да заобиколим по пътя, защото ленът не е още ожънат.

— Добре.

Влад като че ли се оправяше лесно в тъмното, макар че дали беше заради това, че източняците имат по-добро нощно зрение, или заради магическата му сила, или по някаква съвсем друга причина, Савн не разбра, а и не измисли подходящ начин да попита, затова си замълча и двамата не проговориха, докато не се озоваха пред къщурката с една-единствена, стегната с кожени ремъци врата и два прозореца, покрити с промазана с ленено масло хартия. От лампите и печката вътре се процеждаше смътна жълтеникава светлина.

— Хубава е — каза Влад.

— Благодаря — отвърна Савн, който тъкмо си бе помислил колко жалък сигурно изглежда домът му за някой, който е живял в Адриланка.

Явно ги бяха видели отвътре, защото щом пристъпиха към вратата, тя рязко се отвори, за малко да се откъсне от кожените си панти и на смътната светлина от печката се очертаха фигурите на Ма и Та. Стояха неподвижни и макар Савн да не можеше да разчете физиономиите им, не му беше никак трудно да си представи разгневеното, ококорено лице на Ма и намръщения, объркан Та.

Те пристъпиха напред. Ма каза:

— Ти кой си?

За миг това го озадачи, но се сети, че въпросът не е към него.

— Влад. Днес сигурно ме видяхте, в къщата на Тем.

— Ти? Какво правиш със сина ми?

— Уча го — каза Влад.

— Учиш го? На какво си въобразяваш, че можеш да научиш детето ми?

Влад отвърна с много тих и вежлив тон, съвсем различен от този, с който беше говорил досега.

— Уча го да чува гласовете на камъните — каза той. — И да вижда пророчество в движението на облаците. Да улавя вятъра с ръка и да вади скъпоценни камъни от пясъчните хълмове в пустинята. Да смразява въздуха и да пали водата. Да живее, да диша, да върви, да вкусва радостта на всеки път и тъгата при всеки обрат. Съжалявам, че го задържах до толкова късно. В бъдеще ще внимавам повече. Не се съмнявам, че ще се видим отново. Желая ви лека нощ.

Ма и Та стояха на смътната светлина, загледани в потъващата в нощта фигура на източняка, загърнат в сивото си наметало. После Та каза:

— Никога не съм…

— Тихо — прекъсна го Ма. — Хайде първо да го сложим този да спи.