Стивън Бруст - Атира

— Какво си направил?

— Напуснах.

— Не, искам да кажа защо искат да те убият?

— Ядосах някои колеги в работата.

— А каква ти беше работата.

— Вършех едно-друго.

— О!

— Чувам вода долу.

— Речните вирове. Където хората от Кафява глина и Голям чукар се къпят и си перат дрехите.

— А, да. Минах покрай тях вчера. Не разбрах, че мястото е същото. Значи това трябва да е Голям чукар.

— Да.

— Казваш, че знаеш пещера, в която има вода?

— От по-дълбоките е. Там отиваме.

— Добре. Мисля, че точно това ни трябва.

— Какво ще направим там?

— Ще видиш.

— Добре. Ето я. Минава назад и надолу, и колкото по-навътре се спускаш, толкова по-влажни стават стените, а помня, че веднъж чухме под нас да шурти вода, макар че не стигнахме до нея.

— Чудесно. Да видим как изглежда.

Наоколо им изведнъж се появи мека жълтеникава светлина и открои обраслите с треволяк скали.

— Това вещерство ли е? — попита Савн.

— Не. Магия.

— Значи и моят Танер щеше да може да го направи?

— Да. Хайде да влезем.

Входът към пещерата беше тесен и нисък, тъй че щеше да е трудно да се намери дори през деня, ако Савн не знаеше къде е. Посочи го на Влад, а той се преви и магическата му светлина прогони мрака. Последва шумоленето на малки зверчета — събудени от покоя си, те защъкаха наоколо да се изпокрият.

— По-добре да не знаем какво са — каза Влад.

— Съгласен съм — отвърна Савн и поведе надолу.

Пещерата изведнъж се разтвори и на вълшебната смътна светлина на Савн му се стори, че е по-голяма, отколкото я помнеше. Много ясно се чуваха тихите стъпки на ботушите им и дори собственият му дъх.

— А с вещерство можеш ли да направиш светлина?

— Не знам — отвърна Влад. — Никога не съм опитвал. По-лесно е да вземеш факли. Сега накъде?

— Сигурен ли си, че държиш да слезем по-надълбоко, Влад?

— Да.

— Тогава насам.

Бледият светлик се движеше с тях, ставаше по-ярък в по-тесни места, а след това — по-смътен, щом навлезеха, в по-просторни кухини.

След малко Савн каза:

— Държиш ли да стигнем чак до водата?

— Стига да можем. Там със сигурност ще е заредено със сила.

— Защо?

— Защото лорд Мала чука е използвал това място. И да не е било място на сила преди, заредило се е от него. Такъв е той.

— Стигал съм само дотук.

— Изчакай тогава.

Савн зачака, вслушан в плясъка на криле, а Влад присви очи, после леко ги разшири и поклати глава, а накрая размърда устни все едно, че изричаше заклинание.

— Добре — най-сетне промълви той. — Безопасно е. Ако се покатерим по онази издатина, пропълзим нататък около четиридесет стъпки и скочим, ще пропаднем на около пет стъпки върху равна повърхност.

— Как разбра?

— Ти дойде с мен, за да учиш точно това, нали?

— Това вещерство ли беше?

— И да, и не. Без Изкуството нямаше да мога да го направя.

— Сигурен ли си, че…

— Да.

Савн се поколеба за миг, но Влад, без да чака, се запъти към посочената издатина и запълзя по нея. Савн запълзя след източняка, а после, на същото място като Влад, се смъкна надолу, пусна ръце и се приземи леко. Водният ромон се усили. Жълтата светлина също се усили и смътно огря голяма кухина с тъмен поток, широк четири стъпки, който лениво се стичаше навътре в хълма.

— Това ли е мястото? — попита той и чу зад гърба си ехото на собствените си думи. — Или трябва да продължим навътре?

— Ти как мислиш? — каза Влад.

— Не знам.

— Нищо ли не можеш да усетиш?

— Какво имаш предвид?

— Разтвори сетивата си. Не усещаш ли сила?

Савн затвори очи и се опита да усети нещо по-необичайно. По кожата му пробяга хлад и вятър тихо прошепна в ушите му, но нищо повече.

— Не — каза той. — Но и не знам какво трябва да изпитам.

— Тогава да опитаме тук. Седни на тази скала. Вземи наметалото ми и го сгъни зад главата си, за да можеш да се облегнеш.

Савн го послуша.

— А сега какво?

— Отпусни се.

Опита се да се намести по-удобно в тази необичайна поза, но без голям успех.

— Можеш ли да усетиш кожата на тила си? Темето? Не, нямам предвид да го пипаш. Сложи ръцете си в скута. Така. Сега можеш ли да усетиш темето си? Мисли как се отпуска кожата на главата ти. Представи си как се отпуска всеки косъм. Слепоочията ти, ушите, челото ти, очите, бузите ти, челюстите. Едно по едно, постарай се да отпуснеш всяко мускулче. Усещаш как главата ти потъва в наметалото, представяш си как потъваш в стената зад теб…

Малко по-късно Влад попита:

— Как се чувстваш?

Савн осъзна, че е изтекло много време, но не знаеше нито колко, нито какво е станало през това време.