Стивън Бруст - Атира

— Така ли?

— Да.

— И това не е синът му?

— Че той не е женен — каза Савн.

— Жалко. Ти виждал ли си го?

— Разбира се. Даже два пъти. Мина оттук със свитата си, в една голяма каляска, със сребро навсякъде и с шест коня, и една голяма атира, изваяна на…

— Наскоро ли бяха тези два пъти?

Савн понечи да отговори, замълча и помисли.

— Какво значи „скоро“?

Влад се засмя.

— Добър въпрос. Да речем, в рамките на последните пет години.

— О. Не.

Източнякът отново отпи от виното си, остави чашата, затвори очи и след дълго мълчание каза:

— Над Долна Кафява глина има едни високи канари. Всъщност има долина, издълбана сигурно от реката.

— Да, така е.

— А има ли пещери, Савн?

Той примига.

— Много са. Все по стената на урвата. Откъде знаеш?

— За долината знам, защото я видях днес, както и реката. Колкото до пещерите — не го знаех; предположих го. Но след като вече го знам, ще рискувам с още едно предположение: че в пещерите може да се намери вода.

— Вода има поне в една; чувал съм я да капе.

Влад кимна.

— Логично е.

— Кое е логично, Влад?

— Лораан беше — прощавай, е — магьосник, при това изучавал некромантиката. Логично е да живее близо до място, където тече Тъмна вода.

— Тъмна вода ли? Това какво е?

— Вода, която никога не вижда дневна светлина.

— Но какво общо има това с… как му беше името?

— Лораан. Барон Мала чука. Такава вода е полезна в практикуването на некромантика. Когато е застояла и ленива, може да се използва за отслабване и отблъскване на немрящите, но тече ли буйно, те самите могат да я използват, за да удължават живота си. Тя е горчиво-сладката тъкан на самия живот — добави Влад с някак ироничен тон, според Савн.

— Не разбирам.

— Все едно. Щеше ли да е важно за теб, ако разбереше, че твоят господар е немрящ?

— Какво?!

— Ще го приема за „да“. Добре. Това може да се окаже от значение. По-късно.

— Влад, не разбирам…

— Не се притеснявай. Не това е важното.

— Ти май говориш с гатанки.

— Не. Просто разсъждавам на глас. Важното не е как е оцелял; важното е какво знае. Да. Какво знае и какво прави по въпроса.

Савн се помъчи да го разбере и накрая попита:

— Какво знае за кое?

Влад поклати глава.

— Съществуват такива неща като съвпадения, но не вярвам, че едно съвпадение може да стигне чак толкова далече. — Савн понечи да каже нещо, но Влад вдигна ръка. — Представи си го ето как, приятелю: преди много години един мъж ми помогна да извъртя гадна шега на вашия барон. Сега, в същия ден, в който минавам през владението му, човекът, който ми помогна, изведнъж и най-загадъчно се оказва мъртъв, точно пред мен. А жертвата на онази малка лудория се премества в къщата на имението си, която се оказва точно край селото, през което минавам. Ти би ли повярвал, че това може да стане случайно?

Намеците, вложени във всичко, което казваше Влад, бяха твърде много и стигаха твърде далече, но Савн успя да схване достатъчно, за да отвърне:

— Не.

— Аз също не бих. И не го вярвам.

— Но какво означава това?

— Не съм сигурен — отвърна Влад. — Навярно е било глупаво да тръгна насам, но не бях разбрал къде се намирам, а и във всеки случай не мислех, че Лораан е… мислех, че ще съм в безопасност. Като стана дума за безопасност — предполагам означава, че съм застрашен, донякъде.

— Значи ще си заминеш? — каза Савн и с изненада откри, че е много разочарован от мисълта за това.

— Да си замина? Не. Май е твърде късно за това. Пък и този приятел, Юзда, ми помогна и ако това има нещо общо със смъртта му, значи имам да уредя тук някои неща.

Савн се помъчи да схване смисъла във всичко това и накрая попита:

— Какви неща?

Но Влад отново потъна в мълчание; зяпна в празното, обсебен сякаш от някаква внезапна мисъл. Седя така близо цяла минута и от време на време устните му като че ли помръдваха. Накрая въздъхна и кимна.

Савн повтори въпроса си.

— Какви неща ще трябва да уреждаш?

— А? — каза Влад. — О. Не е важно.

Савн зачака. Влад се отпусна в стола си, с широко отворени очи, но загледан в тавана. На два пъти ъгълчетата на устните му трепнаха като в усмивка; веднъж раменете му потръпнаха, сякаш го уплаши нещо. Савн се зачуди за какво ли се е умислил. Тъкмо се канеше да попита, когато Влад го изгледа в очите.

— Вчера ти започна да ме питаш за вещерството.

— А, да. Защо…

— Би ли искал да се учиш?

— Да се уча ли? Искаш да кажеш, как да… ъъъ…

— Казваме му правене на заклинания, също като магьосниците. Интересува ли те?