Стивън Бруст - Атира

— Поразкажете ми, господа, за този край. Що за земя е?

Четирите момчета се спогледаха. Как да отговориш на такъв въпрос?

— Имам предвид, тук труповете винаги ли се пръкват така, изневиделица, или случаят е специален?

Корал трепна като ужилен. Савн за малко щеше да се усмихне, но се овладя навреме. Тък и Лан измърмориха нещо неразбрано; после хвърлиха по един поглед на Корал и Савн, станаха и излязоха. Корал се поколеба, стана, погледна Савн, понечи да му каже нещо, след което и той се изниза през вратата.

Влад поклати глава.

— Днес май пъдя клиентите. Не го правя нарочно. Дано само добрият Тем не ми се сърди.

— Ти магьосник ли си? — изтърси Савн.

Влад се засмя.

— А ти какво знаеш за магьосниците?

— Ами, живеят вечно и не можеш да им направиш нищо, понеже си пазят душите в едни вълшебни кутии, дето никой не може да ги отвори, и могат да те накарат да направиш неща, които не искаш да направиш, и могат да…

Влад отново се изсмя.

— Е, в такъв случай не съм никакъв магьосник.

Савн понечи да го попита какво толкова му е смешното; после погледът му пак падна на осакатената му ръка и му хрумна, че един магьосник не би позволил да го сполети това.

След малко неловка тишина Савн отрони:

— Защо го каза това?

— Какво съм казал?

— За… труповете.

— О. Исках само да разбера.

— Беше жестоко.

— Тъй ли? Всъщност попитах най-сериозно. Изненадва ме, че идвам в едно място като това и след мен хоп — появява се труп. Кара ме да се чувствам неловко. И ме прави любопитен.

— Други също са го забелязали.

— Не ме учудва. И клюкарстват за мен, несъмнено.

— Ами, да.

— Какво точно го е убило?

— Никой не знае.

— О?

— Във всеки случай нямаше никакъв белег по него, а приятелите ми казаха, че майстор Знахар е объркан.

— Майстор Знахар бива ли го в такива неща?

— О, да. Може да каже дали е умрял от болест, дали го е пребил някой или му е направил магия, всичко. А не е разбрал.

— Хм. Жалко.

Савн кимна.

— Горкият Юзда. Беше добър човек.

— Юзда ли?

— Така се казваше.

— Странно име.

— Не му беше рожденото. Викаха му така, защото караше.

— Какво караше? Карета?

— А, не. Караше доставки, стока.

— Тъй значи. Май ми напомня нещо.

— Какво ти напомня?

— Както казах, струва ми се, че го познавам отнякъде. Чудя се, ако мога да се доближа до… кой е господарят на тези земи?

— Негова милост баронът.

— Как му е името?

— Барон Мала чука.

— Не му ли знаеш личното име?

— Чувал съм го, но в момента не мога да се сетя.

— А бащиното му име? Или по-скоро, името на стария барон?

Савн поклати глава.

— А името „Лораан“ да ти говори нещо? — попита Влад.

— Да, точно така беше!

Влад се изкиска тихо.

— Виж ти. Колко забавно.

— Кое?

— А, нищо. И Юзда е бил човекът, който е карал продукти на Лораан?

— Ами, Юзда караше навсякъде. Доставяше стока на… почти на всички.

— Но работата му не го ли е водила и до замъка на барона?

— Ами, сигурно.

Влад кимна.

— Така си и мислех.

— Мм?

— Познавах го преди време. Боя се, че беше съвсем за малко, но все пак…

Савн поклати глава.

— Не съм те виждал тъдява досега.

— Изобщо не беше тук; беше в замъка на Лораан, не в имението му. Замъкът, доколкото, си спомням точно пейзажа, трябва да е от другата страна на Кафява глина.

— Да, така е.

— А и не се задържах там задълго. — Влад го каза с лека усмивка, като на стара шега, която само той си знаеше. — И кой е барон сега?

— Как кой? Ами същият, който си е бил винаги.

— Но след като умря старият барон, не го ли е наследил синът му?

— О, сигурно. Трябва да е било преди да се родя.

Очите на източняка се разшириха, което сякаш означаваше същото като при човек.

— Чакай. Старият барон не умря ли преди няколко години?

— О, не. Той си е тук от много, много години.

— Искаш да кажеш, че Лораан е баронът и досега?

— Разбира се. Че кой друг? Мислех, че това имаш предвид.

— О, богове! — Влад тропна чашата си на масата. След малко попита: — Ако беше умрял, сигурен ли си, че щеше да го знаеш?

— А? Разбира се, че щях да го знам. Такова, все пак някои хора го виждат, нали? Макар че не се появява тук често, все пак има доставки, пратеници и…

— Разбирам. Хм, всичко това е доста интересно.

— Кое?

— Мислех, че е умрял преди няколко години.

— Изобщо не е умрял — каза Савн. — Всъщност той наскоро дойде да живее тук, в имението, на левга от селото, близо до мястото, където те видях първия път.