Стивън Бруст - Атира

— Освен ако не знаеш място, което е възможно да е заредено със сила.

— Че как да го позная?

— Знаеш ли някое място, където са принасяни в жертва хора?

Савн потръпна.

— Не, тук няма такова нещо.

— Добре. Бездруго не съм много сигурен, че държим да се озовем точно на такова. А да живее някой могъщ магьосник наблизо?

— Не. Е, ти каза, че господарят Мала чука е такъв.

— О, да. Вярно, че го казах. Но ще е трудно да стигнем до мястото, където работи. Според мен трябва да е оттатък реката, в замъка му.

— Няма ли си такова в имението?

— Сигурно не. Разбира се, това е само предположение; но все едно, едва ли можем да влезем и в имението му, нали?

— Прав си, едва ли. Но ако е работил някъде, мястото трябва да е заредено, така ли?

— Почти сигурно.

— Добре, ами водата, която е използвал?

— Водата? О, да, Тъмната вода. За нея какво ще ми кажеш?

— Ами… ако намерим вода в пещерите…

— Пещерите? Ама разбира се, че пещерите! Къде са те?

— Не са далече. На половин левга от Голям чукар, после малко надолу през сипея и по пътеката.

— На тая светлина можеш ли да ме заведеш?

— Разбира се.

— Води тогава.

Савн веднага остави пътя и зацепи право към хълмовете над Голям чукар; разчиташе на паметта и усета си в сгъстяващия се вечерен мрак.

— Тук внимавай — предупреди той спътника си, когато тръгнаха през сипея, пресичащ хълма. — Чакълът е хлъзгав и ако паднеш, може да се пребиеш.

— Добре.

Стигнаха до една тясна, но равна пътека към пещерите и вървенето стана по-леко. Савн каза:

— Помниш ли дето ми каза как си подмамвал разбойници да те нападнат?

— Да.

— Ти тогава, ъъъ, пошегува ли се с мен?

— Не съвсем — отвърна Влад. — Всъщност правил съм го само два пъти, тъй че малко преувеличих.

— О!

— Какво те накара да ме попиташ?

— Просто се чудех дали затова носиш сабя.

— Нося сабя в случай, че някой се опита да ме нападне.

— Да, но имах предвид, това ли е идеята? Носиш я, за да могат разбойниците да…

— Не. Носех си я много преди това.

— Но тогава защо…

— Вече ти казах — в случай, че някой се опита да ме нападне.

— А случвало ли се е? Искам да кажа, преди разбойниците?

— Някой да се опита да ме нападне? Да.

— И ти какво правиш?

— Понякога се бия. Друг път бягам.

— А случвало ли ти се е някога… в смисъл…

— Все още съм жив. Това би трябвало да ти говори нещо.

— О. Така ли… искам да кажа, ръката ти…

Влад погледна лявата си ръка все едно, че беше забравил за съществуването й.

— О, да. Ако някой замахне с меч към теб и си невъоръжен, възможно е да отклониш оръжието с ръка, като поднесеш дланта съвсем успоредно на плоското на меча. Реакцията ти трябва да е съвършена. И също така да не забравяш да си пазиш кутрето.

Савн трепна съчувствено и реши да не пита за повече подробности. След малко подхвърли:

— Неприятно ли е да се носи сабя?

— Не. Във всеки случай, носел съм си много повече.

— Повече какво?

— Повече стомана.

— Защо?

— Живях в едно доста по-опасно място.

— Кое?

— Адриланка.

— Бил си там?

— И още как. По-голямата част от живота си съм изкарал там.

— Бих искал да видя Адриланка.

— Надявам се да я видиш.

— Как изглежда?

— Зависи как ще я приемеш. Все едно са хиляда различни градове. Място, където има повече благородници, отколкото текла, като че ли. Място на лек живот, на лукс и на внезапно насилие, зависи къде се намираш и кой си. Място, където се сбъдват желания, и място на вечни копнежи. Както навсякъде другаде, струва ми се.

Започнаха да се изкачват към пещерите.

— Харесваше ли ти там?

— Да.

— Тогава защо напусна?

— Някои хора искаха да ме убият.

Савн се спря, обърна се и се опита да погледне лицето на Влад, за да види дали не се шегува; но беше твърде тъмно, за да се разбере. Всъщност твърде тъмно беше станало вече и да се върви безопасно. Влад спря зад него и зачака. Отгоре изплющяха криле. Савн не можа да разбере каква е птицата, но като че ли беше голяма.

— Трябва да стигнем до пещерите — каза той след малко.

— Води.

Савн поведе. Стигнаха до малко възвишение към първата, която беше плитка и не предлагаше нищо интересно, затова той я остави.

— Наистина ли си убивал хора?

— Да.

— Наистина ли в Адриланка е имало хора, които са искали да те убият?

— Да.

— Сигурно е много страшно.

— Само ако ме намерят.

— Още ли те търсят?

— О, да.

— Мислиш ли, че ще те намерят?

— Надявам се, че не.