Стивън Бруст - Атира

„Онази, що е ниска, намира тайните в настоящето и в миналото; че когато миналото е знайно, във властта на мага е да открие Истината в Загадката; че така второто се превръща в първото“.

Хрумна му, че знае твърде малко за миналото и че наистина би трябвало да съществуват много тайни, които може да открие, ако се обърне към историята. Замисли се как ли щеше да реагира майстор Знахар, ако го помолеше за някоя историческа книга. Във всеки случай не и днес.

Върна се отново на книгата и зачете:

„Онази, що е висока, твърди, че тайната е в песента, и се разкрива на всеки, който се осмели да пее. Казват, че когато тя пее, тайната се разкрива пред всички, които я слушат, но че се скрива отново, щом песента отмине, и малцина са благословените да чуят ехото на Истината в последващата Тишина“.

Какво пък, той обичаше музиката много, а и да пее обичаше, но в този пасаж може би се таеше нещо загадъчно и могъщо, нещо непонятно за него. Сви рамене.

Следващият параграф гласеше:

„Онази, що е червенокоса, загръща тайната все по-здраво в плетеница от думи, тъй щото тя изчезва, сякаш никога не я е имало, и под тези пластове от думи тайната изниква в блясъка си, тъй щото е скрита за онези, що я дирят с очи, но се разкрива пред ония, за които е наслада да разгръщат, шарките от звуци и слова“.

В това със сигурност се криеше някакъв по-загадъчен и могъщ смисъл и той със сигурност не го разбираше. Опита се да си представи нещо загърнато в думи, ала успя да се добере единствено до образа на черните низове от букви по книгата, измъкнати от страницата и увили се около нещо неопределено, задушавайки го в кълбото си.

Продължи да чете:

„Онзи, що е зеленоок, знае къде се крие тайната, че очите му пронизват всяко сумрачно място; ала щом открие тайната, той мигом я заравя отново. Но е казано, че със заравянето тайната се е променила, а това, което е било скрито, оттам насетне тръгва по земята в очакване поне един да го познае и да му предложи убежище“.

Това пък му прозвуча съвсем безсмислено. Щом е знаел къде са тайните, защо ще иска да ги скрива? И кои впрочем бяха тези седем чародеи?

Книгата продължаваше:

„Онзи, що е чернокос, се смее на тайните, че за него удоволствието е в търсенето, а не в откриването — а начините, по които търси, са плод на случайно хрумване, а не на замисъл. Някои твърдят, че така той открива не по-малко от който и да било друг“.

Виж, в това като че ли имаше някакъв смисъл. Савн можеше да си представи, че може би е по-забавно да търсиш нещо, отколкото самото му откриване. Замисли се дали самият той търси нещо и дали съществува нещо, което трябва да търси. Тайната за смъртта на Юзда? Но едва ли можеше да очаква, че ще я открие, щом майстор Знахар не можеше.

Продължи да чете:

„За онази, която наричат Милостивата, казват, че показва подредбата и съотнасянето на всички неща и че по този начин могат да бъдат открити всички скрити неща. За нея всяка подробност е указател и когато всяко нещо се постави на мястото му, контурите на тайната ще се разкрият пред очите на всеки, който иска да я види“.

Какво пък, това със сигурност бе възможно. Но какво можеше да направи човек, когато не знае нищо? На страницата имаше още един пасаж:

„Майсторът на хармонията продължава да търси Пътя на чародеите, защото за него това е най-голямата от всички Тайни. И в това свое търсене той оставя след себе си Истини за всички, които ще дойдат след него, и не вижда в това никакво чудо, че което е явно за едного, е Тайна за другиго. Често е възхваляван за това, ала за него то е безсмислено, понеже кой сред Човеците би се възрадвал да открие Истина, за която никога не е мислел, че е скрита?“

Савн се намръщи. В това също като че ли имаше известен смисъл. Все едно че можеш да видиш нещо, и то нещо, което друг сигурно не би могъл да види, но за теб виждането му не е нещо вълнуващо, тъй като винаги е било пред очите ти.

И се замисли дали около него сега няма неща, които той самият не би могъл да види. Разсъждаваше над това, когато майстор Знахар се върна и каза:

— Какво четеш?

Савн му показа книгата и майсторът изсумтя:

— В нея няма нищо, което да ти трябва. Поне засега. Защо не си вървиш вкъщи?

Не беше нужно да го подканят. Върна книгата на рафта, сбогува се и изхвърча навън, преди майсторът да си е променил решението.

Затича се към къщата на Тем. Очакваше, че ще види Влад облегнат на стената навън или пък вътре в гостилницата, но източняка го нямаше никакъв. Докато стоеше и се чудеше дали да събере кураж и да попита Тем в коя стая е отседнал Влад, влезе сестра му с две свои приятелки и незнайно защо това го накара да се откаже от намерението си.