Стивън Бруст - Орка

— Благодаря.

— За мен беше удоволствие, сър Падрайк.

Кимнах на мъжа в офиса, който беше толкова залисан в счетоводната си книга, че не ме забеляза, спрях се в коридора, погледнах бележката и се изсмях. Гласеше: „Лейди Цепра, Цепра Холдинг, 20“. Без адрес на сграда, което значеше, че е в същия билдинг. Поклатих глава, тръгнах обратно надолу по стълбището и пуснах Лойош напред.

Върна се след минутка.

„Третият етаж“.

„Добре“.

Тъй че тръгнахме към третия етаж.

Схващаш ли вече идеята, Кийра? Браво на теб. Значи няма нужда да ти описвам останалата част от деня: беше общо взето същото. Никъде не срещах съпротива, всички бяха много учтиви и по някое време стигнах до отговора, един вид.

Когато се върнах при къщата, беше вече късно вечерта. Бъди ме поздрави, като завъртя и опашка и задник. Приятно ми стана, че съм липсвал на някого.

„Стига да не се замисляш много за причината“.

„Млъкни, Лойош“.

Влязох и видях, че Савн спи на купчината си одеяла. Старата седеше пред огъня и пиеше чай. Не се обърна. Лойош прелетя да поздрави Роуца, свита на кълбо до Савн. Попитах:

— Какво разбра за момчето?

— Още не знам достатъчно. Мога да ти кажа, че работата е по-дълбока от удара по главата, но ударът по главата е отключил всичко. Надявам се скоро да разбера повече.

— А с лекуването му?

— Първо трябва да разбера какво не е наред.

— Ясно.

— При тебе как е?

— А, добре съм, благодаря.

Обърна се и ме изгледа ядосано.

— Какво разбра?

Седнах до онова, което минаваше уж за кухненска маса, и въздъхнах.

— Ти си едно малко, много малко колелце в огромната гадна машина.

— Какво значи това?

— Умрял е един човек — Фирис.

— Това го чух. И какво?

— Притежавал е много компании. Когато умрял, се оказало, че повечето от тях нямат никакви сериозни активи освен офисно обзавеждане и такива неща.

— И за това чух нещо.

— Земята ти е собственост на компания с големи дългове и трябва да се продаде, преди съдът да я продаде на търг. Това, което трябва да направим, е сами да купим мястото. Каза, че имаш пари…

— Нямам — сопна се старата.

— Моля?

— Казах, че имам, но съм сбъркала.

— Не разбирам.

Тя се обърна отново към огъня и мълча няколко минути.

— Вложила бях всичките си пари в една банка. Преди два дни, докато ти беше навън, дойде куриер и ми съобщи, че…

— А-ха. Банката е поредната, нали? Фирис ли я притежаваше?

— Да.

— Значи всичко е затрито.

— Късмет ще имам, ако си върна по два глобуса за всеки империал.

— А-ха — повторих.

Седях и дълго мислих. Накрая рекох:

— Добре. Това усложнява нещата, но не чак толкова. Аз имам пари.

Тя отново ме погледна през рамо, с почти безизразното си сбръчкано лице. Казах й:

— Някъде има някой, който притежава тази земя, и някъде има някой, който отговаря за тази банка…

— Фирис. А той е мъртъв.

— Не. Има някой, който ръководи тези неща. Някой върти имението. И по-важното, има някой много богат кучи син, на когото трябва да се приложи подходящият натиск, за да вземе подходящия лист хартия и да напише на него подходящото нещо. Това не би трябвало да обърка нищо — има си предимства в това да си малко колелце в голямата машина.

— Как смяташ да го откриеш този митичен богаташ?

— Още не знам. Но първата стъпка е да проследим нишките на властта от горе надолу.

— Не мисля, че тази информация е публична.

— Аз също.

Затворих очи и се замислих за най-неприятната част от работата ми: ровичкане из планове, проследяване маршрута на охраната, измъкване на банална информация от хора, без да разберат, че го правя, и всичко това — само за да можем евентуално да се доберем до идея как да подходим към проблема. Поклатих самосъжалително глава.

— Е? — попита старата, след като беше изчакала достатъчно, за да се увери, че няма да кажа нищо повече. — Какво ще направиш? Ще откраднеш документите на Фирис?

— Приличам ли ти на крадец?

— Да.

— Благодаря.

Тя изсумтя.

— За съжаление не съм — добавих.

— И сега какво?

— Обаче познавам един.

— Да си загуби човек пръста…

— Е, заздравял е.

— Боли ме само като си го помисля. Как ли е станало?

— Не знам.

— Не го ли попита?

— Като че ли не беше склонен да говори за това. Нали го знаеш как се държи, когато не иска да говори за нещо?

— Да. Също като теб.

— В смисъл?

— Премълчаваш някои неща, нали?

— Не го правя съзнателно — не и дотук поне. По-нататък сигурно ще има неща, които бих предпочела да не обсъждаме. Но и да ти кажех всичко, което помня, така, както го помня, пак щяхме да сме дотук…