Стивън Бруст - Орка

— Това ли е?

Тя хвърли листа в огъня.

— Не. — Не се обърна към мен.

— Нещо не е наред ли? — попитах.

— Хайде всеки да си продължи неговата работа, а?

— Ако се окаже, че договорът за наема не е в тези сандъци… — почнах.

— Ще го намериш.

— Хе.

Но най-сетне го намерих, чак на петия ден, след като бях преровил две трети от сандъците: спретнато свитъче, вързано със зелена лентичка и изреждащо условията на наема, с рентата, платима на нещо, наречено „Уестман, племенница и племенник, холдинг недвижими имоти“.

— Открих го — обявих.

Старата, която се оказа с някакво кейнфталийско име, звучащо все едно, че някой киха, каза:

— Добре.

— Утре сутринта ще ги посетя. Някакъв напредък при теб?

Тя ме изгледа ядосано и ми рече:

— Не ме пришпорвай.

— Само питам.

Тя кимна и продължи работата си, която се изразяваше в това да пробва рефлексите на Савн, като го почуква с пръчка по коляното и в същото време го гледа в очите.

Бъди ги изгледа замислено и реши, че в момента от негова страна не може да се направи нищо повече. Стана, отиде до купата си с вода, излочи я лакомо като куче и отвори вратата с муцуна.

„Ще убиваме ли утре някого, шефе?“

„Що? Отегчи ли се?“

„Нещо такова“.

„Упражнявай се в търпение“.

Двамата с Лойош излязохме на чист въздух. Той полетя наоколо да се поразкърши, а аз седнах на земята. Бъди дойде отнякъде, бутна ме с муцуна, отиде до вратата и задраска с лапа. Старата го пусна вътре. Лойош кацна на рамото ми.

„За Савн ли се тревожиш, шефе?“

„Донякъде. Но ако тук нищо не стане, ще пробваме нещо друго, и толкова“.

„Така е“.

Взе да ми става студено. Между дърветата близо до къщата се движеше някакво дребно животно. Малко се сепнах, щом осъзнах, че съм излязъл навън не само без сабята, но и без камата. Това леко ме притесни, затова се прибрах и поседях пред огъня. Скоро след това си легнах.

Стигал бях до Северен пристан преди няколко години, а в тези последни няколко дни се мотаех в околностите му, но на следващата сутрин всъщност го видях за първи път. Странно градче — прилича на умален модел на Адриланка, както е построен в центъра на тези три хълма, като Адриланка между планинските стръмнини, и двата — вдадени навътре в морето. Северен пристан си има своя физиономия обаче. Когато човек погледне триетажните ханове и пететажната сграда на Гилдията за търговия с дървен материал, както и улиците, които започват широки и прави и свършват тесни и криви, остава с впечатлението, че някой е искал да стане голям град, но така и не се е справил. Първият участък, в който попаднах, беше една от новите части, с много дървени къщи с дюкяни, но докато се приближавах към пристанището, сградите ставаха по-малки и по-стари, направени от камък. А и хората на Северен пристан също се държат — сигурен съм, че си го забелязала — все едно, че искат да те убедят в колко велик град живеят. Толкова обичат да дрънкат колко леко и безгрижно си живеят всички тука, че като ги слуша човек, много бързо се изнервя, казвам ти. Толкова много приказват как само в Северен пристан можеш да намериш червеноперка или тунец, че накрая ти се отщява да ги опиташ, само за да направиш напук на населението, ако ме разбираш.

Намирането на „Уестман“ се оказа по-трудно, отколкото трябваше да е, защото в градския архив нямаше никакъв адрес за компания „Уестман“. Съществуваха, просто не си бяха регистрирали адреса. На мен ми се стори странно, но не и на чиновника; предполагам, че се е сблъсквал с подобно нещо и преди. Собственикът обаче беше вписан, само че името му не беше Уестман. Беше някаква си „Борса Брюгън“. Има ли „Брюгън“ адрес? Няма. Собственикът вписан ли е? Да. „Гаранции и сигурност Северен пристан“. С какво се занимават „Гаранции и сигурност“? Представа нямам. Разбираш ли, чиновникът не умираше от желание да ми помогне — само ми посочи къде да погледна и ме остави да се оправям сам, при това похарчих три империала, докато го склоня. Тъй че се зарових в прашасалите стари бумаги — напоследък бях свикнал с тая работа.

„Гаранции и сигурност Северен пристан“ нямаха регистриран собственик. Нищо. Само едно празно поле, където „Декларация за вписване“ изискваше името на собственика и някаква нечетлива драсканица за подпис. Но — чудо на чудесата — този път имаше адрес — „Фирис Билдинг“, номер 31.

А-ха. Виждам, че очите ти светнаха. Мислиш си, намерихме я връзката с Фирис. Донякъде.

Фирис Билдинг го намерих без никакви трудности — чиновникът ми каза къде се намира, след като ме изгледа все едно, че съм пълен идиот, щом задавам такъв въпрос. Беше в края на хълма Шруд, тоест почти в края на града, и се оказа достатъчно висока сграда, за да има хубава гледка. Много хубава гледка, отгоре — сградата беше висока шест етажа, Кийра, и вонеше на много пари, ако можеше да се съди по лъскавия мрамор в основата и стъклените прозорци на последния етаж. Мисълта, че трябва да вляза в нея, ме изнервяше, ако можеш да ми повярваш — беше като първия път, когато отидох в Черен замък. Не толкова силно може би, но същото чувство, че си се озовал в седалището на нечия власт.