Стивън Бруст - Орка

Лойош ми изшепна в ума: „Какъв ти е проблемът, шефе?“ Не можах да му отговоря, но въпросът ми прозвуча някак успокоително. Отпред имаше еднокрила дървена врата, без никакъв печат на нея, но над прага в каменния зид беше издялано „ФИРИС“, със символа на дома Орка.

Влязох. Нищо и никой не можеше да ми каже накъде да тръгна. Имаше отделни помещения, всяко с врата, на които се четяха нищо не говорещи табелки като „Кътър и Кътър“. Обиколихме целия етаж, разположен в квадрат, с открито стълбище в другия край. Казах: „Лойош“.

„Тръгвам, шефе“.

Изчаках до стълбището. Нагоре-надолу по стълбите минаха няколко добре облечени граждани, орка, криота и един лиорн, хвърляха ми по един бегъл поглед, решаваха, че мърляво облеченият източняк не заслужава вниманието им, и ме подминаваха. Една орка спря и попита имам ли нужда от нещо. Отговорих й, че нямам, и тя си продължи по пътя. Скоро Лойош се върна.

„Е?“

„Офисите на горния етаж са по-малки и стават все по-малки нагоре, до шестия, там не можах да вляза“.

„Врата?“

„Мда. Заключена“.

„А-ха“.

„Номер трийсет и едно е на петия етаж“.

„Добре. Да вървим“.

Изкачихме петте етажа и Лойош ме отведе до табелката с номер 31, окачена над завесата на входа. Над входа също така имаше табелка с черни букви, на която пишеше „Застраховки Браунбъри“. Влязох, без да почукам.

Зад бюрото седеше много блед лиорн, прелистваше дебела счетоводна книга и сравняваше съдържанието й с фишове от една кутийка. Вдигна глава и като ме видя, леко се ококори.

— Мога ли да ви услужа с нещо?

— Може би — рекох. — Вие ли сте Браунбъри?

— Не, но работя за „Застраховки Браунбъри“. С какво мога да ви помогна?

Не ме удостои с повече информация, но продължаваше да ме гледа с учтиво любопитство. Всъщност погледът му пробягваше повече към Лойош.

— Всъщност търся „Гаранции и сигурност Северен пристан“ — казах аз.

— А. Е, мога да ви помогна.

— Чудесно.

Офисът беше малък, но с втори вход, покрит също със завеса, на отсрещната стена. Зад него несъмнено имаше друга стая с друго бюро, с друг лиорн, проверяващ друга счетоводна книга.

— Разбирам, че „Гаранции Северен пристан“ притежава „Борса Брюгън“ — казах предпазливо.

Лиорнът се намръщи.

— „Борса Брюгън“ ли? Боя се, че не съм чувал за тях. С какво се занимават?

— Собственици са на „Уестман, племенница и племенник, холдинг недвижими имоти“.

Лиорнът поклати глава.

— Боя се, че и за тях не съм чувал.

Завесата се открехна, една глава надникна, после жената пристъпи в стаята и застана до бюрото. Сто процента орка; дадох й някъде към седемстотин. Никак не изглеждаше зле, стига да си падаш по драгарки. Беше със сини панталони, семпла бяла блуза, обшита със синьо, и силно стегната назад коса.

— „Уестман Холдинг“ ли търсите?

— Да.

— От вашите ли е, Лийн? — попита мъжът.

— Да. — И пак се обърна към мен. — С какво мога да ви помогна?

— Вие ли държите правата по наемния договор с една дама на име, ъъъ, Апчихукъ или нещо такова?

— Да. Тъкмо се канех да се видя с нея по въпроса. Вие сте нейният адвокат?

— Нещо такова.

— Моля, елате отзад и да седнем. Казвам се Лийн. А вие?

— Падрайк.

Влязох след нея в кабинетчето, където едва имаше място за мен, за нея, бюрото й и кантонерката с папки. Бюрото беше чисто, освен приборите за писане и две дебели книги в черна кожена подвързия, счетоводни тефтери сигурно. Седнах на едно дървено столче.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита Лийн. Определено беше най-учтивата орка, която съм срещал.

— Бих искал да разбера защо клиентката ми трябва да напусне земята си.

Лийн кимна, сякаш беше очаквала въпроса.

— Указания от централната компания. Боя се, че не мога да ви кажа точно защо. Смятаме, че предложението, което й направихме, е съвсем разумно…

— Не това е проблемът.

Изглеждаше изненадана. Навярно не беше свикнала да я прекъсва източняк, навярно не беше свикнала да я прекъсва адвокат, навярно не беше свикнала с хора, които не се интересуват от пари.

— Какъв точно е проблемът? — попита с тон на човек, който се старае да бъде учтив пред явна провокация.

— Тя не иска да напусне земята си.

— Боя се, че се налага да го направи. Ние сме дъщерна фирма. Централата…

— Тогава мога ли да говоря с някой от централата?

Тя ме изгледа съсредоточено за миг и отвърна:

— Защо не.

Драсна име и адрес на късче хартия, духна да засъхне мастилото и ми го подаде.