Стивън Бруст - Орка

— Не го вярвам.

— Погледни го.

Обърна се и го погледна. Седеше си, вторачено в стената отсреща.

— И откога е така?

— Откакто се съвзе. Всъщност има малко подобрение — вече върви след мен, без да му казвам, и ако сложа пред него храна, я изяжда.

— А задържа ли се да…

— Да, стига да се сетя да го подканя от време на време.

Тя поклати глава.

— Не знам.

— Получи и цицина на главата по същото време. Може и това да е отчасти проблемът.

— Кога е станало?

— Преди година някъде.

— И си се скитал с него цяла година?

— Мда. Търсех някой, който би могъл да го изцери. Не намерих.

Премълчах колко трудно ми беше да търся някой, който може да помогне; спестих й подробностите за разочарованията, задънените улици, издирванията без ясна посока, как се мъчех да балансирам между нуждата си да му помогна и необходимостта да стоя настрана от всеки, който е достатъчно голяма клечка, за да представлява опасност — навсякъде, като в Северен пристан, да речем. Накратко, не й казах, че вече започвам да се отчайвам.

— Защо не си се обърнал към някой истински заклинател? — Долових в думите й лека горчивина.

— Защото бягам.

— От кого?

— Не е твоя работа.

— Какво си направил?

— Помогнах на момчето да убие един немрящ магьосник атира.

— Той защо го уби?

— За да ми спаси живота.

— Защо магьосникът се е опитвал да те убие?

— Много питаш.

Тя се намръщи и рече:

— Ще започнем с преглед на раната му.

Просна няколко одеяла на пода и там спахме. Веднъж преди съмване се събудих и видях, че кучето се е сгушило до Савн. „Дано да няма бълхи“, помислих си.

След няколко часа се събудих окончателно, станах и се залових за работа. Старата беше станала и държеше пред очите на Савн запалена свещ, било за да види дали реагира на светлина, или за да погледне в ума му, или по някаква друга причина. Роуца беше кацнала на полицата над камината и гледаше притеснено надолу. Беше заобичала момчето и мисля, че се чувстваше негова покровителка. Кучето лежеше наблизо, наблюдаваше процедурата и тупваше с опашка при всяко движение на старицата. Попитах:

— Къде са документите?

Тя се обърна към мен.

— Ако искаш първо кафе, сипи си.

— Имаш ли клава?

— Можеш да си направиш. Договорът и другите ми хартийки са в едни сандъци ей там горе. — Посочи квадратния капак на тавана над кухнята.

Приготвих клавата и напълних две чаши. После намерих стълба и лампа и се качих на тавана, който беше пълен — казвам пълен — с дървени сандъци, и всички бяха фрашкани с боклук, като повечето боклук бяха най-различни документи.

Награбих първия сандък, който ми попадна, смъкнах го долу и се зарових в него.

В кариерата си, Кийра, съм правил от време на време странни неща. В смисъл, веднъж стоях половин ден под купчина смет, защото се оказа единственото място, където можех да се скрия. Веднъж се хванах да продавам риба на пазара. Веднъж се наложи да се представя за ефрейтор от Имперската гвардия и трябваше да арестувам един, който се държеше безобразно на обществено място. Но се надявам никога повече да не ми се наложи да изкарам цяла неделя в ровене в личните документи и писма на стара дама, трупани сигурно от хиляда години, само за да открия името на собственика на земята й, така че да мога сладко да си побъбря с него, да го заплаша или да го засрамя, за да й позволи да остане на земята му, за да пожелае тя пък да… о, зарежи. Дълга ми се стори тази неделя и беше много шантаво да намираш късчета от любовни писма отпреди деветстотин години или надраскани рецепти как се лекува ниско кръвно, или как да разбереш дали накриво израснал нокът е резултат от проклятие.

Прекарвах по четиринайсет часа на ден, награбвах някой сандък, смъквах го долу, изсипвах го на пода, преглеждах хартийките една по една, подреждах ги грижливо, после връщах сандъка на тавана, за да го поставя при тези, които вече съм прегледал, и да награбя следващия. За своя изненада открих, че работата ми доставя удовлетворение и че ще съм едва ли не разочарован, когато намеря каквото търся и нещо остане неподредено.

Понякога идваха местни хора, с един или друг проблем, и в такива случаи ги оставях насаме и излизах да се поразходя навън, което помагаше да си проветря главата от цялата бумащина. Скоро опознах много добре околността, не че имаше кой знае какво за опознаване. Един ден, когато се върнах от дългата разходка, заварих старата да седи пред камината със смачкан лист в ръка. Попитах: