Стивън Бруст - Орка

„Какво ти пука?“, каза Лойош.

„Добър въпрос“.

— Добре. Ще се държа учтиво. Ти си… намираш ли за обиден израза „неука вещица“?

— Да — сопна ми се старицата.

— Какво предпочиташ?

— Заклинателка.

Беше заклинателка толкова, колкото аз съм цирков акробат.

— Добре. Чух, че си заклинателка и че си опитна в проблеми с ума.

— Понякога мога да помогна, да.

— Момчето има мозъчна треска.

Бабата изсумтя пренебрежително.

— Няма такова нещо.

Свих рамене.

Тя го огледа от глава до пети, но така и не пристъпи навън от прага, нито ни покани да се приближим. Очаквах да зададе още въпроси за състоянието му, но вместо това тя попита:

— Какво имаш да ми предложиш?

— Злато.

— Не ме интересува.

Това ме изненада.

— Не те интересуват парите?

— Имам си достатъчно да се оправя.

— Тогава какво искаш?

„Предложи й живота й, шефе“.

„Стегни се малко, Лойош“.

— Каквото искам, едва ли можеш да ми го дадеш — каза тя.

— Ще се изненадаш.

Изгледа ме, все едно ми взимаше мярка за ковчег, и рече:

— Не съм познавала много източняци в живота си.

Кучето се почеса по ухото, обиколи в кръг, клекна на същото място и пак се почеса.

— Ако питаш дали можеш да ми се довериш, не мога да ти дам добър отговор.

— Не е там въпросът.

— Ами къде е?

— Влез.

Влязох. Савн послушно влезе след мен, кучето — последно. Вътре се оказа по-лошо, отколкото отвън. Не искам да кажа, че беше мръсно, напротив — всичко беше спретнато, чисто и лъснато, едно прашно петънце нямаше, което си е доста труден номер в една дървена къщурка. Но беше пълно с лакирана дърворезба — пищна и безвкусна дърворезба. Светилници, столове, стелажи и бюфети, всичко беше от тъмно масивно дърво, всичко блестеше от лак и всичко бе ужасно претрупано с дърворезба, все едно че някой бе настоял да сложи още резба по мебелите само за да докаже, че може да стане. Още по-лошото бе, че дървото почти съвпадаше с цвета на кучето, което се завъртя два-три пъти из стаята, преди да се изпъне на пода пред вратата.

Огледах претрупаните полици, безвкусните канделабри и всичко останало.

— Твоя работа ли са?

— Не. Мъжът ми беше дърворезбар.

— Бивало си го е — отбелязах искрено.

Тя кимна.

— Тази къща означава много за мен. Не искам да я оставя.

Изчаках.

— Подканиха ме да го напусна — дадоха ми шест месеца.

Роуца помръдна нервно на дясното ми рамо. Лойош, на лявото, каза: „Това не го вярвай, шефе. Вдовица да я изритат от къщата? Хайде де“.

— Кой?

— Собственикът на земята.

— Кой е собственикът?

— Не знам.

— Защо иска да напуснеш?

— Не знам.

— Предложиха ли ти компенсация?

— А?

— Каза ли ти, че ще ти плати нещо?

— О. Да. — Изсумтя. — Пенсия някаква.

— Разбирам. Как така не знаеш на кого е земята?

— Собственост е на някаква, не знам, организация, или нещо такова.

Моментално си помислих: „Джерег“ и леко ми призля.

— Каква организация?

— Някакъв бизнес. Голям.

— Кой дом?

— Орка.

Отпуснах се.

— Кой ти каза, че трябва да се преместиш?

— Една млада жена. Не бях я виждала дотогава, работи за организацията. Мисля, че и тя беше орка.

— Как се казваше?

— Не знам.

— И не знаеш името на организацията, за която работи?

— Не.

— Откъде знаеш, че наистина работи за тях?

Старицата изсумтя.

— Беше много убедителна.

— Адвокат имаш ли си?

Отново изсумтя, което явно трябваше да мине за „не“.

— Може би трябва да започнем с намирането на някой добър.

— Не вярвам на адвокатите.

— Хм. Добре. Тъй или иначе, трябва да разберем кой държи наемните права над земята. Как го изплащаш, между другото?

— Мъжът ми е изплатил наема за следващите шейсет години.

— Но…

— Жената каза, че ще ми върнат парите.

— Има ли някаква наемна служба, или нещо такова?

— Не знам. Договорът е някъде на тавана, с другите ми документи; там трябва да е. — Присви очи. — Мислиш ли, че можеш да ми помогнеш?

— Да.

— Седни.

Послушах я. Помогнах първо на Савн да се намести в един стол, после и аз си намерих един — грозен, но удобен. Кучето тупна два пъти с опашка по пода, после отпусна муцуна на предните си лапи.

— Кажи ми сега за момчето.

Кимнах и попитах:

— Срещала ли си се някога с немрящи?

Тя се ококори и кимна.

— А била ли си се някога с магьосник атира? Немрящ магьосник атира с моргантско оръжие?

Този път ме изгледа скептично.

— Ти да не би да си се бил?

— Момчето се би. Момчето уби един.