Стивън Бруст - Орка

— Та какво казваше?

Влад отново се обърна към мен и ме изгледа тъпо.

— Не помня.

— Нещо, че трябвало да разбереш кой е истинският собственик на земята.

— А, да. Да. Всъщност искам да видя как ще изглежда цялата картина, когато Империята приключи с разследването си, примерно след двеста години. Но не мога да чакам толкова дълго.

— Бих могла да науча нещо.

— Какво?

— За дома Джерег.

Влад се намръщи.

— Дали джерег може да са замесени?

— Не знам дали сме замесени. Но щом Фирис се е занимавал с нещо незаконно и то е носело много пари, напълно е възможно джерег да са включени някъде по веригата.

— Звучи логично — каза Влад.

Лойош продължаваше да гледа съсредоточено жената и момчето. Влад се умълча за няколко мига. Зачудих се какво ли си казват двамата. Дали си говореха с думи, или това, което си предаваха, беше непреводимо? Никога не съм имала познайник, но пък аз не съм вещер. После Влад попита:

— Имаш ли връзки тук?

— Да.

— Добре. Тогава го направи. Аз ще се опитам да го сглобя всичко това.

— Студено — каза старата. — Колко студено. Студено.

Погледнахме я. Не трепереше изобщо, а и в къщата беше доста топло. Ръцете й все още бяха на раменете на Савн и тя продължаваше да се взира в очите му.

— Не мога да го махна — продължи тя. — Не мога. Да намеря студената точка. Не мога да го махна. — После замълча.

Погледнах Влад и вдигнах ръце.

— Е, аз да си тръгвам.

Кимна ми и отново се наведе над листовете. Тръгнах към вратата. Кучето плесна лениво с опашка и отново отпусна муцуна на предните си лапи.

До Северен пристан имаше две-три мили, но вече го бях поопознала и можех да си избера удобно място за телепорт, тъй че веднага се озовах на тясната уличка зад една заложна къща и стреснах с появата си две хлапета. Зяпнаха ме за миг сащисани, после продължиха с хлапащините си. Завих на ъгъла и влязох в тъмното дюкянче. Мъжът на средна възраст зад тезгяха ме погледна, но го спрях, преди да успее да отвори уста:

— Съжалявам, но ще те разочаровам, Дор.

— Какво, нищо ли нямаш за мен?

— Тц. Искам да се видя с човека горе.

— Само за минутка…

— Другия път.

Той сви рамене.

— Знаеш пътя.

Горкият Дор. Обикновено, когато ходя в дюкяна му, е защото имам нещо много „горещо“ и не мога да го разтоваря в Адриланка, а това означава, че ще получи нещо добро и на добра цена. Но не и днес. Минах покрай него в задната част на дюкяна, качих се по стълбите и влязох в една хубава спретната стаичка, където чакаха двама биячи. Единият, много мрачен тип с остра глава все едно, че са му я оформяли във фуния, седеше пред следващата врата. Другият — ръцете му висяха висяха като на чучело и изглеждаше точно толкова интелигентен, въпреки че външността може да лъже — беше подпрял гръб на стената. Не дадоха вид, че са ме познали. Попитах:

— Стони вътре ли е?

— Кой пита? — рече онзи с острата глава.

Усмихнах се ведро.

— Ами аз, кой.

Той се навъси.

— Кажи му, че е Кийра.

И двамата се опулиха. Винаги става така. Много е удовлетворяващо. Единият стана, отмести стола и надникна в другата стая. Каза нещо тихо, след което чух гласа на Стони:

— Тъй ли? Пусни я да влезе.

Биячът възрази нещо и Стони извика по-силно:

— Пусни я, казах.

Типът се обърна към мен и се отмести настрана. Пристъпих покрай него и приклекнах леко в реверанс — реверансът изглежда тъпо, когато си с панталони, но не можах да се сдържа. Отдръпна се от мен, сякаш го беше страх, че ще му свия кесията, докато минавам. Интересно, защо хора, които са готови да влязат в гибелна ситуация, без да им мигне окото, толкова често ги е страх от човек, който само краде разни неща? Дали е заради унижението? Или просто защото не знаят как го правя? Така и не мога да разбера. Много хора я имат тази реакция. Дощява ми се да им свия кесиите.

Кабинетът на Стони беше заблуждаващо малък. Казвам заблуждаващо, защото мястото му в организацията беше много по-високо, отколкото си мислеха повечето хора, включително и неговите. Той смяташе, че така е по-безопасно. Това го бях открила съвсем случайно и по предположения, когато ме бяха наели да задигна нещо от един от лакеите му и се натъкнах на системата му за сигурност. Самият Стони също се държеше много заблуждаващо. Изглеждаше като едър зъл тъп и брутален бияч, за каквито ни взимат всички от Лявата ръка. Всъщност не знам да е правил нещо, което да не е добре пресметнато — дори прословутите му избухвания като че ли винаги завършваха с изчезването на подходящите хора и нищо повече. С течение на годините се бях постарала да го разгадая и мнението ми в момента беше, че е в организацията не заради властта, нито заради удоволствието да прецаква Имперската гвардия, или за нещо друго — искаше само да натрупа много пари, да се подсигури много добре и смяташе след това да се оттегли. Знаех, че не мога да го докажа, но нямаше да се изненадам, ако някой ден просто си събереше багажа и изчезнеше, за да изкара остатъка от живота си в събиране на миди и охлюви на малкото си островче.