Стивън Бруст - Орка

— Болеше ли?

— Само когато не улучех.

— А тя рани ли те?

— Не. Но за малко.

— Радвам се, че си поддържаш формата.

— Всъщност не съм го правил напоследък, но си помислих, че може би е време.

— Хм.

— Освен това трябваше да изляза навън.

— О?

— Вътре е гадно — каза Влад и посочи към къщата.

Повторих:

— О?

— Старата почна да прави каквото обеща.

— И?

Той поклати глава.

— Кажи ми.

— Всичко се е прецакало.

— Това новина ли е?

Влад ме погледна накриво.

— Извинявай — казах.

— Продължава да си мисли, че е убил сестра си или че трябва да я спаси, или нещо такова.

— Сестра си?

— Да. И тя беше забъркана. Чувства се виновен за нея.

— Друго какво?

— Ами, той е текла, а Лораан е господарят му, а щом си селянин, не правиш това, което направи той. Портата на смъртта, Кийра. Само като пипнеш моргантско оръжие…

— Да.

— Тъй че щом не е убил Лораан, значи е убил сестра си.

— Това не го разбрах.

— И на мене не ми е много ясно — каза Влад. — Но това виждаме. Или си мислим, че виждаме това. Не е много ясно и е повече предположение, но така изглежда в момента. А и това тряскане по главата…

— То какво е направило?

— Тя смята, че може да има частична загуба на паметта, която допринася за цялата работа.

— Все по-добре и по-добре.

— Да бе.

— И сега какво?

— Не знам. Старата смята, че трябва да намерим начин да общуваме с него, но не знае как.

— Той чува ли ни, когато говорим? Вижда ли ни?

— О, да. Но сме като някакви образи насън, тъй че това, което казваме, не е важно.

— А какво е важно? В смисъл, тя е го е сондирала, нали? Какво прави той там вътре, в главата си?

Влад сви рамене.

— Опитва се да опази сестра си от мен, или от Лораан, или нещо такова.

— Непрекъснат кошмар.

— Точно така.

— Гадно.

— Да.

— И нищо не можеш да направиш.

— Във всеки случай засега не мога да измисля нищо.

— Ако можеше да влезеш сам, в смисъл, в ума му…

— Разбира се. Щях да го направя. Моментално.

Кимнах.

— Ами тогава да взема да ти разкажа какво научих днес.

— Давай.

— Искаш ли да влезем?

— Не.

— Добре.

Той си навлече ризата, кимна ми и започнах. Беше добър слушател. Стоеше съвсем неподвижно, облегнат на едно дърво; само кимваше от време на време. Беше пестелив с въпросите; питаше само колкото да обясня нещо малко по-подробно, много рядко. Лойош се беше отпуснал на рамото му и като че ли също слушаше. Винаги е приятно да си имаш добра публика.

Когато свърших, Влад каза:

— Добре. Интересно беше. И изненадващо, също така.

— Че е намесена организацията?

— Не, не. Не това.

— А кое?

Той поклати глава и потъна в размисъл — все едно че му бях казала повече, отколкото си мислех, което бе напълно възможно. Затова му оставих прилична пауза и накрая попитах:

— Е, и какво?

Влад отново поклати глава. Изпитах леко раздразнение, че не казва нищо. Накрая изсумтя.

— Просто не звучи логично.

— Кое не е логично?

— Ти добре ли го познаваш този Стони?

— Доста добре.

— Би ли могъл да те излъже?

— Със сигурност.

— Значи може и това да е. Във всеки случай някой е излъгал, някъде по веригата.

— Какво имаш предвид?

— Нека да помисля първо, а? И да си направя някои свои проверки. Искам да проследя нещо. Ще ти кажа утре.

Свих рамене. Когато Влад изпадне в подобно настроение, няма смисъл да се опитваш да го убеждаваш.

— Хубаво. Ще се върна утре сутринта.

Той кимна и когато се обърнах, ме спря.

— Кийра?

— Да?

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

На другия ден спах до късно — нямаше причина да бързам. До къщата стигнах някъде към обед и заварих само кучето. Изниза се боязливо и положих известно усилие да се сприятеля с него. Успях, разбира се. Поговорих му малко. Повечето собственици на котки си говорят с тях, но всички собственици на кучета говорят на кучетата си. Не знам защо е така.

Някъде след около час кучето изведнъж скочи и хукна към вратата — Хвдф’рджаанцъ се връщаше със Савн.

— Добър ден, Майко — казах. — Надявам се, че нямаш нищо против, че влязох. Направих клава.

Тя кимна, накара момчето да седне и затвори кепенците. Осъзнах, че винаги, когато влизах в къщата през деня, кепенците бяха затворени. Налях й клава и тя я изпи горчива. Попитах:

— Какво научи, Майко?

— Не толкова, колкото ми се ще. — Изчаках. — Мисля, че двата му най-големи проблема са ударът по главата и сестра му.

— Ударът не може ли да се изцери?