Стивън Бруст - Орка

— Заздравяло е, външно. Но мозъкът му е пострадал.

— Не, имам предвид, раната вътре дали може да се изцери? Знам, че има заклинатели, които…

— Още не. Не и преди да се уверя, че ако го изцеря, няма да затворя проблема вътре.

— Мисля, че разбирам. А за сестрата какво?

— Чувства се виновен за нея. Гузен е, че се е оказала изложена на онова, което се е случило. — Кимна. — Това е истинският проблем. Според мен той по някакъв начин използва чувството си за вина към сестра си, за да се предпази от това. Създава си фантазии как я спасява, но през цялото време се бои да погледне това, от което я спасява. А после губи контрол над фантазиите си и те се превръщат в кошмар. Още по-лошото според мен е това, че е чиракувал на знахар, тъй че е още по-изтерзан от това, което е направил, отколкото щяха да са повечето селски момчета.

Кимнах. Докато ми говореше така, се беше променила някак — вече не беше старица в горска къщичка, пълна с грозна лакирана дърворезба; беше заклинателка и знахарка, опитна в лечението на човешкия ум. Вече ми изглеждаше съвсем разбираемо, че, както ми каза Влад, местните хора я навестяват от време на време да им реши проблемите.

— Имаш ли някакъв план?

— Не. Твърде много неща не разбирам. Ако тръгна слепешката, ще го унищожа. И себе си също.

— Разбирам. — Отворих уста и бързо я затворих. После попитах: — Разходките за какво са?

— Мисля, че е свикнал да ходи. Става неспокоен, когато се заседи дълго.

— А затворените кепенци? Заради него ли са, или просто на теб така по ти харесва?

— Заради него. Твърде много е преживял, твърде много неща е видял, чул и изпитал наведнъж — искам да ги огранича.

— Да ги ограничиш? Но щом се е затворил в главата си, няма ли да помогне, ако му дадеш външни неща, на които да реагира?

— На пръв поглед изглежда точно така. Може дори да се окажеш права. Но в повечето случаи става обратното. Все едно, че се опитва да се спаси от натиск, а всичко, което възприема, само увеличава натиска. Ако бях по-сигурна, щях да създам около него поле, което напълно да го изолира от външния свят. Може пък да се наложи да направя точно това.

— Имала ли си такива случаи преди?

— Искаш да кажеш хора, които толкова са се затворили в себе си, че нямат досег с външния свят? Да, няколко. Някои бяха по-тежки от Савн.

— Успя ли да им помогнеш?

— На двама успях. С трима не можах. — Тонът й беше предпазливо равнодушен.

Единият начин да се възприеме казаното беше, че шансът да успее е по-малък. Другият — че този път е ред да успее. И двата не бяха особено продуктивни, затова казах:

— Как постъпи с тях?

— Стараех се да науча колкото може повече как са стигнали до това положение, изцерих физическия недъг, когато имаше такъв, а след това, когато решах, че са готови, ги повеждах да бродят насън.

— Аха.

— Знаеш ли нещо за броденето насън?

— Да. Какви сънища им даваше?

— Мъчех се да ги поведа през избора, който взимаха сами и който ги отвежда до място, от което не могат да се измъкнат, след което им предлагах друг избор.

— И в три случая не се е получило.

— Да. Поне в един не се получи, защото не знаех достатъчно, когато влязох.

— Изглежда опасно.

— Така си беше. За малко щях да си загубя ума, а със страдащия стана още по-зле. Загуби способността си да яде и пие, дори с помощ, и скоро след това умря.

Постарах се да запазя лицето си безизразно, но ми беше трудно. Каква ужасна смърт и колко тежко е да го знаеш, ако тъкмо ти си се опитвала да го изцериш.

— Какво го беше сполетяло?

— Беше пребит от крадци.

— Разбирам. — За малко щях да задам очевидния въпрос, но се отказах. — Сигурно не е леко да се живее с това.

— По-добре е за мен, отколкото за него.

— Не непременно — казах. Мислех си за Пропадите при Портата на смъртта.

— Може и да си права.

— Във всеки случай разбирам защо искаш да си предпазлива.

— Да.

Тя седна пред Савн, хвана го за раменете и го загледа в очите. След малко каза:

— Изглежда, че е добър младеж, някъде там, вътре. Сигурно би ти харесал.

— Сигурно. Повечето хора ми харесват.

— Дори и тези, които обираш ли?

— Особено тези, които обирам.

Вместо да се засмее, тя каза:

— Откъде си сигурна, че няма да те предам на Империята?

Това ме стресна, макар че не знам защо.

— Ще го направиш ли?

— Може би.

— Може би не трябваше да ми го казваш.

Тя поклати глава.

— Ти не си убиец.

— Откъде знаеш?

— Знам. Другият, източнякът, е убиец.

Свих рамене.