Стивън Бруст - Орка

— Все едно, какво би могла да кажеш на Империята? Че съм крадла? Те го знаят. Чували са за мен. Че съм откраднала нещо? Ще попитат какво съм откраднала. Ще им кажеш, а през това време Влад ще го е скрил или може би ще го е върнал. И тогава какво? Очакваш ли, че ще са благодарни?

Старицата ме изгледа ядосано.

— Не се каня да ходя да им казвам.

Кимнах. След няколко минути тя каза:

— Не може да си познавала отдавна източняка — те не живеят дълго. Но се държиш с него като с приятел.

— Той е приятел.

— Защо?

— И той самият не го знае.

— Но…

— Всъщност питаш дали наистина може да направи това, което казва, че може.

— И дали ще го направи.

— Точно така. Мисля, че може; добър е в сглобяването на нещата. Във всеки случай знам, че ще се опита. Всъщност, доколкото познавам Влад…

— Да?

— Може да се опита толкова упорито, че да се убие.

Нямаше какво да ми отвърне, затова отново се зае със Савн. Мисълта за момчето не можеше да ми подобри настроението, а мисълта, че Влад може да се убие, само го влоши, затова реших да изляза да се поразходя. Бъди тръгна с мен, било защото харесваше компанията ми, или защото не ми вярваше и искаше да ме държи под око.

Добро куче, и в двата случая.

Когато се върнахме, вече се мръкваше. Влад седеше до кухненската маса, с превръзка на лявата ръка и без косми на горната устна. Не съм сигурна кое ме изненада повече. Мисля, че липсата на косми.

От превръзката се процеждаше малко кръв, но Влад не изглеждаше нито изтощен, нито особено притеснен. Бъди отиде до него, покани го да си поиграят, подуши раната му и го погледна обидено, щом Влад дръпна ръката си. Лойош гледаше цялата картинка с нещо, което можеше да мине за пренебрежение, ако изобщо знаех как мисли джерегът.

Влад видя, че го гледам, и каза:

— Не се безпокой. Ще зарасне.

— Доста работа си имал, изглежда.

— Да.

— Кога се върна?

— Преди малко. Няма и половин час.

— Научи ли нещо?

— Да.

Седнах срещу него. Савн седеше на пода. Старата седеше до него и ни гледаше.

— Да започнем от началото, а?

— Бих помолил първо за чаша вода.

Старата понечи да стане, но й махнах да си седи, излязох, отидох до кладенеца, напълних една кана, внесох я вътре, налях една чаша и я подадох на Влад. Той я изпи бавно и предпазливо.

— Още?

— Ако обичаш.

Налях му още една чаша. Изпи я наполовина, изтри уста с опакото на ръката си и ми кимна.

— Е?

Той сви рамене.

— Началото беше твоят разказ.

— По-точно?

— Не звучеше логично.

— Това вече го чух. Коя част не ти звучи логично?

Влад се намръщи.

— Кийра, включвала ли си се някога в разследване на нечия смърт — в опита да се разбере причината за смъртта?

— Не, не бих казала. А ти?

— Не съм, но съм бил свързан с няколко случая, ако се сещаш за какво намеквам.

— Знам за какво намекваш. И имам представа какво може да включва едно такова разследване. — Свих рамене. — Е, и?

— Колко време е нужно, за да се реши, че някой не е убит?

— Че не е убит?

— Да.

— Не знам. Да се огледа тялото…

— Отнема ден, най-много два, ако е бил убит.

— Да, но за да се докаже обратното…

— Точно така.

— Би трябвало да го изследват много внимателно, предполагам.

— Да. Много внимателно. И да огледат и всичко останало — например дали е от този тип хора, за които е вероятно да бъдат убити, дали има нещо подозрително около момента на смъртта му, или…

— Точно като обстоятелствата, обкръжаващи смъртта на Фирис.

— Да. Смъртта на Фирис би трябвало да задейства всичките им аларми. Ако ти беше главният следовател, нямаше ли да искаш да си изключително предпазлива, преди да си сложиш подписа под доклад, който твърди, че е умрял поради нещастен случай, който не може да се припише на човешки фактори или както там се изразяват?

— Накъде биеш?

— Твоят приятел джерегът ти е казал, че имперските следователи са определили причината за смъртта като нещастен случай.

— Е, и?

— А кога е умрял Фирис?

— Преди няколко недели.

Влад кимна.

— Точно така. Преди няколко недели. Кийра, те не са могли да го решат толкова бързо. Единственото нещо, което са могли да решат толкова бързо, е ако е било убийство.

— Разбирам. И какво е заключението ти?

— Че или твоят приятел Стони те е излъгал, или…

— Или някой е излъгал Стони.

— Да. А кои биха могли да излъжат Стони за такова нещо? И от тях, на кого би могъл да повярва той?

— На никого.

— Тц.

— Той по природа е подозрителен.